Наместо конвенции

Ограниченията не са непременно вериги, които да задушават индивидуалната свобода. Естествената свобода, толкова ключова и прокламирана във философията на Жан-Жак Русо, намира своя израз в следната формулировка: „Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови“. Русо вижда в лицето на държавата един зловещ организъм, рестриктиращ човешката свобода. Ето защо неговият Обществен договор е опит да се възстанови до известна степен онази свобода (дадена изначално от Бога, олицетворявана от природата), отнета от Цивилизацията и Културата, изграждащи облика на индустриалното и капиталистическото общество в Модерността.

Покрай цялата канонада около ратифицирането на Истанбулската конвенция, постановяваща основно законодателна и юридическа защита на жените от домашно насилие, се върнах назад към едно изявление на папа Франциск I отпреди няколко години. Въпросната реплика сякаш ознаменува неговото папство: „Кой съм аз, че да съдя гейовете?“. Като християни ние не съдим (поне не бива) постъпките и действията на хората, защото спрямо новозаветните предписания е грях например блудството при хетеросексуалните, когато се ръководени от похотливост, или когато сексуалният акт е извън Тайнството на брака.

Изявления от най-високия ешелон на властта – Министерския съвет, както и на някои евродепутати като Ангел Джамбазки сякаш оставиха един неблагоприятен отпечатък върху разбирането от страна на обществото на традиционните духовно-етични ценности. Като християнин това разбуни съвестта ми и тревогата ми – че това хипотетично може да се превърне в рупор за нападки от страна на сънародниците ни, които се ръководят от изцяло секуларно-рационални порядки. Оплакваме се, че българската нация е разделена по множество разломни линии (еманация на подобно разполовяване е русофилско-русофобският политически и социален дискурс), като същевременно бленуваме за разбирателство, но то е невъзможно без базов когнитивен процес на разбирането.

Общественият дебат в публичната сфера страда от остри дисбаланси, затова християнската гледна точка също трябва да бъде чута. Над 280 учени от страната внесоха подписка в Народното събрание в подкрепа на документа, от друга страна – Св. Синод на Българската православна църква оповести официална позиция , която бе прочетена по време на публичната дискусия, организирана по инициатива на председателя на НС Цвета Караянчева. Разискването обаче, чийто домакин бе Софийският университет, остави злокобно усещане у мнозина мои връстници, приятели и колеги, заради което пиша настоящия текст.

Да си припомним един злокобен случай от миналата година, който е потресаващо доказателство за институционалната неефективност на правоохранителната система и властта, която конституционно би трябвало да гарантира живота и сигурността на гражданите. 29-годишната Виола Николова бе жестоко убита от приятеля си Стефан Станев. Пошлите, лишени от нормалност възклицания в социалните мрежи, на които се натъкнах, не бих искал да ги коментирам, те са обект на още по-критичен анализ по направлението „народопсихология“ и психически статус на българина. Въпросната жертва е подавала множество сигнали до полицията и прокуратурата. Бездействието оставя един трагичен резонанс – заради отнетия човешки живот, но и заради обезверяващото усещане, че гражданите при всяка такава ситуация остават все по-безгласни, нечути.
Ратифицирането на Конвенцията, без да споменават компонентите, заради които се стигна до такова остро полемизиране, нямаше да подейства. Сега, когато управляващите официално изтеглиха ковенцията, можем да проведем смислен диалог, за да изчистим бутафорията и излишните емоционални ексцесии. Няма реални гаранции, че един нормативен документ чрез правни механизми ще доведе до минимизирането на насилието над жени. Или изобщо насилието като цяло, защото това е част от един генерален проблем на нашето общество – битовата саморазправа. Това, което изплува до публичното полезрение – случая с убийството на Виола – е само фрагмент от една масова, остра, хронифицираща се симптоматика. На места се проявява по-интензивно, някъде достига до фатални крайности, а другаде е като тих и мракобесен бродещ призрак.

Истанбулската конвенция или която да е друга конвенция, стратегия, план, харта, декларация, няма практическия инструментариум да предотвратява и противодейства на пагубното явление на битовата престъпност и домашното насилие, което сякаш се разраства като туморно образувание в обществения организъм. Освен това, няма обективни данни, които да покажат, че в страните, където конвенцията е приета, проявленията на насилие са намалели. Наивно е да се смята, че това е вид панацея, защото концепцията е сгрешена – тя най-малкото се бори със следствията. Истината трябва да се търси в изкореняване на злото, в търсене на онзи синтезиран конструкт, който едновременно да възпрепятства това Зло, но и да го изкоренява. Тук виждаме дефектите на голяма част от правоохранителната и затворническата система – че престъпниците стават патологични рецидивисти дори за „дребни“ престъпления, защото се озлобяват, вместо да им се покаже пътят към тяхното духовно избавление от порочния цикъл. Какъв е смисълът от затвора (освен да предотвратява повторни прояви, докато индивидът е зад решетките), ако тази институция не поправя, не „пречиства“ човешката личност, която трябва да бъде насочена към покаянието?! Какъв е смисълът, ако не насочва усилието си към пълното когнитивно и ментално осъзнаване?!

Затова човечеството има нужда от етично учение, което едновременно да носи духа на прошка (от страна на наранения), но и на пълното психическо и духовно покаяние от страна на извършилия престъплението. Върховният образец е Христос, Който бе разпнат като престъпник – тълпата екзалтирано приканва Пилат Понтийски да освободи разбойника Варава, а после Месията е разпнат редом до престъпници. Това е върховната Жертва, целяща да се изкупят греховете на цялото човечество. Съществуването на тварния живот е изпълнено с греховност и (греховно) бреме. Църквата е естественият защитник на бедните, болните, сираците, вдовиците и онеправданите. Но тя е и покровител на опрощението и възможността вярата да се превърне в нравствен коректив, вместо да превръща престъпника в още по-закоравял, непоправим маргинал.

„И един от обесените злодейци Го хулеше, казвайки: „Нали Ти си Христос? Избави Себе Си и нас! А другият в отговор го смъмри, като каза: „Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият, като заговори, мъмреше тогова и казваше: та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:39-43).

От времето, откакто се налага всеобщата светска просвета, се прокламира идеята, че просвещението ще изкорени престъпните деяния. Както Виктор Юго пише в „Клетниците“, „разрушете леговището на невежеството и вие ще разрушите убежището на престъплението“. Очевидно обаче светското образование е само формообразуващ фактор, но не и определящ, за да има капацитетът да разреши сложния казус с престъпността и насилието. Редица изследвания показват, че за времето, откакто има всеобщо светско образование, няма драстично намаляване на престъпността през годините, даже напротив. Други три фактора са семейството, социалната среда (вкл. училището), както и медиите. Джон Гълбрайт поставя Църквата в условната власт в руслото на медиите, защото участва в процеса на оформяне на мисленето и убеждаващото влияние. Затова, за да има превенция, българското общество има нужда от консенсус по отношение на това доколко голям е „периметърът“ на традиционните християнски църкви, доколко участват в етичното изграждане на човешкото същество.

На мястото на конвенциите трябва да обичаме по Христовия модел: бирниците, неверниците, мразещите ни, враговете, предателите. Имаме право единствено да отхвърляме греха, но да обичаме самите грешници. За да се освободим от оковите, за които пише Русо.