Неверието на Тома и съмнението на Альоша в романа „Братя Карамазови“

Знаем от Преданието, че свети апостол Тома загива мъченически, докато проповядва за Христовото благовестие, в Мулапоре, древен индийски град близо до Мадрас (днешен Ченай). Как тогава житието на този велик Христов мъченик се съвместява с прозвището Тома Неверни?! Коренът на този парадокс на съвместяването се крие в най-важното послание, което изпраща Томина неделя – призива да превъзмогнем собствената си духовна изменчивост и крехкост. И това е най-трудният, радикален и предварително обречен на провал според земните ни очаквания призив – да продължим да вярваме, тъкмо когато не виждаме пред нас макар и само проблясък на светлина. Затова Томина неделя носи особено силно небесно послание не само за атеиста и материалиста скептик, но много повече за вярващия от всяка епоха, изпаднал в съмнение в безпределната Божия любов.

“При несполуки за сполуки жадувам, при сполуки от несполуки се боя“, казва блажени Августин в своите „Изповеди“ и разкрива мащабите на смазващото усещане за несигурност и на онзи мъчителен предхристиянски страх у човека да не би да разсърди Фортуна и да бъде отхвърлен от нейното непредвидимо покровителство. Всеки от нас посвоему познава този страх, който го кара да изгуби от поглед лицето на Истината и да пропадне в мрачните пропасти на объркания си вътрешен свят. Тогава и ние, подобно на блажени Августин, можем да кажем: „Толкова голяма е разликата между мен самия и самия мен в два различни мига“, и да се запитаме: „Къде тогава е будният разум, който остава непоклатим дори и когато се явят самите реалности?“.

Освен обаче реалностите на личните изпитания и трудности, съмнението се ражда и от погледа към бруталната реалност на злото в света. „Единствената сериозна причина за атеизма произтича от мъчителното преживяване на злото и страданията по света, което именно е поставило проблема за оправданието на Бога”, пише руският философ Николай Бердяев.

Някои религиозни учения са се справяли по свой начин с въпроса за произхода на злото, далеч от християнското разбиране за Божия справедливост. Според едни Бог с волята и властта на своето всесилие е двойнствен по природа – източник както на злото, така и на доброто в света. Тази позиция условно можем да наречем нехристиянски монизъм. Според други – деистите, пък Създателят е в състояние на апатия по отношение на човечеството. Философията на дуализма пък „решава“ проблема за произхода на злото (и оттук – за съмнението в благата Божия воля) като приема идеята за Бога като абсолютно Добро, но пък „открива“ и друг творец – създател на материята, на злия плътски свят. Все позиции, които си противоречат с емблематичните слова на свети апостол Йоан Богослов: „И благовестието, което чухме от Него и ви възвестяваме, е това, че Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина.” (І Йоан. 1:5). Всички тези духовни визии са в противоречие на християнската идея за Бога като Творец на всичко видимо и невидимо.

Именно темите за съмнението на вярващия човек и за теодицеята са основни в последния роман на Достоевски „Братя Карамазови“. Това са въпросите на Альоша Карамазов. Въпроси, които го подтикват да изрече думите: „Аз против моя Бог не се бунтувам. Аз само „неговия свят не приемам”.

Интересен в „Братя Карамазови” е именно фокусът върху личния катаклизъм на вярата. Наглед малък детайл от едно прискърбно събитие поражда гняв и съмнение в сърцето на един вярващ човек. Това се случва с Альоша по повод неочаквано бързо разнеслата се миризма на тление от покойното тяло на отец Зосима. „Той не можеше да търпи без обида и дори без сърдечно озлобление, че най-праведният от праведните е подхвърлен на такова присмехулно и злобно надсмиване… Къде е прочие Провидението и Неговият пръст?…”.

Покойният отец веднага е „изобличен” от тълпата, заради „неподобаващото” пиене на чай и слабостта му към сладкото. Но именно чаят и сладкото тук са превърнати в символи, разграничаващи две философии за живота – тази на аскета Терапонт, и от друга страна – на покойния отец Зосима. Онази радост от живота, проповядвана от стареца Зосима, Достоевски утвърждава чрез евангелския епизод на сватбата в Кана Галилейска. „Не скръбта, а радостта човешка е посетил Христос, за да направи за пръв път чудо, на човешката радост е помогнал…”, спомня си Альоша думите на покойния си учител. Именно в апологията на духовната радост идва и прозрението на Альоша дали тлението на Зосима е изпитание за вярата или е драматично свидетелство за липсата на Божие присъствие. Мотивът за радостта от живота, дадена чрез Христовото Възкресение, пронизва сюжета на цялата книга. Претърпял множество изпитания, от момента на онзи стаен гняв и разочарование при смъртта на отец Зосима, в края на романа Альоша говори с радостен трепет за Христа и за вечния живот: „Непременно ще станем, непременно ще се видим и весело, радостно ще си разкажем един другимо всичко, що е било…”. Томина неделя ни подканва да извървим именно този път – от смъртния страх до пасхалната радост, от разкъсващите колебания до твърдостта във вярата. Макар и тази наша твърдост да е само бледа сянка на онази непоколебимост, с която апостол Тома завършва мъченически своя земен път.

Каква ли е тайната на духовната метаморфоза и на болния брат на отец Зосима, който вместо да се разгаря в злоба срещу Бога в своето нещастие, „с всеки ден все повече започва да се умилява, да се радва и цял да трепери от любов”?! Има ли тя нещо общо с думите на свети апостол Петър: „…това е угодно Богу, ако някой, от съзнание за Бога пренася скърби, като страда несправедливо. Та и каква похвала, като търпите кога ви бият за престъпления? Но ако търпите, когато правите добро и страдате, това е угодно Богу…” (І Петр. 2:19-20)?! Отговорът, който дава романът „Братя Карамазови”, е в духовната интуиция на вярващия, която е спасителен подтик за възвръщане на вярата в безпределната Божия любов. Този отговор се съдържа и в упованието в живота на просиялите в Христа. Именно философията на светиите има предвид отец Зосима в думите си: „И дори ако си светил, но видиш, че не се спасяват хората дори и при светлината твоя, пребъди твърд и не се усъмнявай в силата на светлината небесна…”

Неслучайно Достоевски споменава в романа и образа на праведния Йов. И неговото чувство за изоставеност от Бога: „Ето, аз викам: неправда! И никой не слуша…” (19:7), „Но ето, аз вървя напред – и Него Го няма, назад – и Го не намирам” (23:8); „Викам към Тебе, и Ти не обръщаш внимание на мене, – стоя, а Ти само ме гледаш.” (30:20). Именно въпросът за изоставения от Бога човек е ключов за цялата книга на Йов. Но къде е скрит отговорът? Той е не толкова в съдържанието на думите, които Бог отправя към Йов, а в самия акт на Неговия Разговор със страдащия. Но отговорът за Йов е и в Надеждата. Столетия напред в историческото време, Бог по разтърсващо реален начин, именно чрез несправедливите кръстни страдания, ще покаже Своята любов към човека. И Йов сякаш предвкусва това: „Но аз зная, Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа” (19:25).

Всъщност един от възможните отговори за същността на Божията справедливост носи епиграфът на „Братя Карамазови” – цитат от Йоановото евангелие: „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод.” (12:24) Той пренася ума ни към онази парадоксална, обърната логика на християнството, която стои в противовес на земните представи и физическите закони на този свят… Логика, която не се нуждае от доказателства…