Неограничените ограничения в църквата

…или профанацията на вярата

Много време мина от последната изява на изпълненото ми с краен субективизъм прашасало перо.

Особено впечатляващи бяха изявите му за кича и неограничените ограничения в родната ни църква, които бяха продиктувани от перманентната ми „лудост” да се възмущавам и да критикувам постоянно.

След като забелязах, че няма никакъв ефект от това, си обещах да не се изявявам повече на полето на „градивната критика”, защото така или иначе гласът на „една обикновена мирянка” в църквата е глас в междузвездното пространство.

Това мое решение беше продиктувано и от чисто субективни подбуди, една от които е, че вече ми е време някой православен брат да ме забележи и да погледне благосклонно на мен като „помощница нему подобна”, да плеснем с ръце, да се прегърнем и да създадем здраво и непоклатимо семейство. Затова си казах, че ще е по-добре да стана по-кротка и хрисима, защото такава своенравна и опърничава жена никой няма да иска.

Другата причина за това мое решение е желанието ми да се издигна в очите на нашата висша йерархия като „здравомислеща” християнка, която се подчинява безропотно на „установения” църковен ред и дисциплина (все пак съм доктор по Църковно право). Тук се налага едно уточнение: реших да се харесам на хората, защото в нашата църква това е от особена важност – не само заради това да те хареса някой за съпруга, но и за по-бързо развитие в кариерата, пък дори ако щеш и заради това да имаш приятели.

Поради всички тези причини реших да стана „по-благочестива и послушна” като:

1. не осъждам под никаква форма клира и проблемите в църквата;
2. слушам и безпрекословно се подчинявам на духовните напътствия на „благочестиви“ братя и сестри, доказали своята преданост към клира;
3. искам благословение и се консултирам с духовник за всяко свое начинание;
4. най-важното – буквално приемам и изпълнявам думите на св. ап. Павел: „жената в църква да мълчи”.

Речено – сторено. Спрях да драскам по различните форуми и положих огромни усилия да обуздая неразумния си стремглав стремеж да се бунтувам срещу всичко, което ме възмущава в институционалната форма на Църквата. Тъкмо вече сметнах, че съм придобила образа на „хрисима” жена и, не щеш ли, вродената ми лудост ме обзе отново. Както казваше на времето един известен телевизионер – да, ама не; опитах, но не се получи.

Явно от прекомерното пренатягане на самодисциплината се получи срив в системата и се наложи да направя спешен „update” на закърнялата си църковна съвест. Този „update” ме накара да извадя от прахта позасъхналото ми перо и да споделя с Вас душевните си терзания относно това как неограничените ограничения в църквата влияят върху профанизацията на вярата ни.

Повод за този душевен ми изблик на емоция е една голяма група от хора в църквата ни, която диктува и налага профанните църковни порядки. Грешно ще е, ако си мислите, че става въпрос за клира ни. Не, точно обратното – голяма част от тази група са така наричените „благочестиви” миряни, по-известни под прозвището „припадалки”.

Тези многоуважавани от мен християни в намеренията си да запазят „установения” (от незнайно кого) църковен ред и „традиции” (които в повечето случаи са си чисто езически практики) са готови да вземат големия камшик и да влязат в ролята на „Велик инквизитор”, за да запазят чиста „вярата” от нововъведения и изкривявания.

Честно казано, не виждам нищо лошо в добронамерения им стремеж, но в повечето случаи се оказва, че 90% от тези хора не познават нито православната вяра, нито правилата, установяващи въпросния църковен ред. Свидетелство за това е фактът, че когато попиташ някой от тях защо смята, че една или друга постановка е истинското учение на Църквата, той автоматично и съвсем механично отговаря: „Така е според канона”. Няма нещо, което да ме дразни повече от подобен дилетантски отговор, но какво да се прави – професионална деформация.

Хайде стига съм ви занимавала с моите блудкави умозаключения. Време е да премина към съществената част и да споделя сърцераздирателната си изповед за неограничените ограничения в църквата ни.

Преди „коледните” празници сърфирам си аз из нета и търся да открия правдоподобна информация за иконографската традиция при изографисването на св. архидякон Стефан и, не щеш ли, попадам на една трилика, четириока и шесторъка „Троица”, която ме гледа страшно и ми шепти: „Аз съм титулувана като икона, и то православна, харесваш ме или не, трябва да ме приемеш като такава”.

Затаих дъх, започнах да мигам на пресекулки, а после ококорих очи и изпаднах в транс. Така стоях има-няма пет минути, след което се съвзех и си казах: „Щом е титулувана като православна икона и никой от църквата ни не възразява срещу това, значи е такава”.

Наведох засрамено поглед заради „неразумното” си съмнение в това творение на православното изкуство и продължих да потискам бушуващото недоволство и да се упражнявам в придобиването на образа на „хрисима” православна християнка.

Да, но не щеш ли в процеса на моето сърфиране попадам на друго тежко изпитание за моята вяра. В официалния сайт на една от богохронимите ни епархии попадам на следния текст:

„В началото на миналия век на това място не е имало гора. Там имал нива местният земеделец Рачо Калоянов. Според някои разкази той бил бездетен, според други имал деца – близначета, които починали. Взел си хранениче – момиче, което също починало. А нивата не раждала, независимо какво сеели – било царевица, жито, боб… Местната пророчица Бона Велинова казала на Рачо, че нивата не дава плод, защото е на мястото на бивш манастир, точно върху манастирския храм. Той бил неверник, но след като сънувал три пъти подред един и същи сън, в който някой го подканвал да дари нивата си за манастир, защото иначе ще умре – той повярвал на знамението… И дал нивата си, за да се построи манастира”.

Четейки текста, погледът ми импулсивно се спря върху израза ”местната пророчица Бона Велинова”. Замислих се, поразтърках енергично очи и си казах: „Какво пък толкова, стига с това мое съмнение, все пак това е официална информация от сайта на митрополията; щом като го пише там, значи църквата ни приема това за истина”.

Станах от компютъра и си казах, че трябва да спра да се взирам в тази „бесовщина”, а да се отдам на по-благочестиви занимания. Включих телевизора, за да проследя публицистичните предавания за развоя на обществено-политическия живот и ето – на екрана се появи жена, облечена като послушница, която разказваше на дълго и широко за мъките и препятствията, които срещнала при изграждането на „собствения” си православен манастирския комплекс. Веднага в съзнанието ми нахлуха спомени от едно изследване на група изследователи от БАН, които бяха взели интервю от същата изстрадала женица, която там беше казала, че лично един от блаженнопочиналите ни митрополити й дал благословение за възстановяването на този манастир и освен това и подарил свещенически кръст, който тя носела с гордост. За голямо съжаление не запазих това интервю, което беше много интересно и изпъстрено с безценни бисери, за да ви цитирам директно от оригинала.

В рояка от спомени изникнаха и десетките постинги в различни форуми за тази жена, където се обсъждаха не само нейната добрина и състрадателност, а и дарбите й да „гледа” и да лекува с биотокове.

От тези мои прашасали мисли ме извадиха думите на автора на предаването, който каза, че трябва да се възхищаваме на тази жена заради „богоугодно” дело, което тя върши. Стреснах се и си зададох въпроса – какво ще оставя след себе си аз? След дълъг размисъл се оказах в положението, че ще си отида от този свят без да съм оставила построена от мен църква или манастир, защото нямам дарбите пророкуване и лечителство.

За пореден път се засрамих от себе си за това как може да съм толкова бездарна и инфантилно реагираща на подобни явления в църквата. Заспах с мисълта, че на следващия ден ще се събудя по-благоразумна, по-малко мислеща и по-много съгласяваща се с всичко ставащо в църквата ни. Да, ама не. Събудих се с натежала глава от прогнили мисли и чувство за вина. Станах, измих се и се запътих към храма.

На входа ме посрещна една „благочестива” клисарка, която леко начумерено ми каза: „Къде ти е кърпата? Жените в църква трябва да са с покрита глава, за да не съблазняват”. Позамислих се, но приех забележката за уместно изобличение и й казах, че има право и следващия път ще се постарая да бъда с кърпа на главата, за да не съблазнявам (не разбрах кого, но няма значение, важно е да се спазва правилото, което е, както знаем, според „канона”).

Тогава поисках да си купя четири свещички (не защото вярвам в някаква нумерология, а защото дребните ми парички стигаха за толкова) от пангара, но същата църковна лелка изсъска срещу мен и ми каза, че за здраве се палят три свещички в името на Св. Троица. Какво да правя – не ми оставаше нищо друго освен да се подчиня на „църковното” съзнание.

Черкувах се спокойно (необезпокоявана от никого) и с внимание изслушах проповедта на свещеника, която беше посветена на християнското милосърдие. Между поучителните слова на свещеника, които се изливаха като златна струя от устата му, изведнъж слухът ми беше привлечен от следното изречение: „Трябва да сме особено състрадателни към хората с недъзи, защото те са наказани от Господа поради жестокосърдечието или греховете на техните предци”.

Замислих се и колкото и да не бях съгласна с тези думи на свещеника си казах, че щом това се проповядва от амвона значи е истина.

Излязох от храма и, доволна от това, че научих много новите неща, се усмихнах на себе си някак си глуповато, а от устата ми се отрониха думите: „Какво пък толкова, човек се учи докато е жив”. Докато си слагах ръкавиците, дочух разговор на две благочестиви християнки (които вече сваляха кърпите от главите си, защото бяха напуснали територията, в която не биваше да съблазняват), оживено дискутиращи за небесните покровители на различните професии и занаяти. Удивлението ми беше неописуемо, когато подочух, че св. ап. Павел бил покровител на бояджиите, а Св. Троица – на хлебарите. Замислих се и си тръгнах с наведена глава, натежала от себеосъдителни мисли за това как може да имам такива съществени пропуски в богословското си образование.

Вървях по улицата тъжна и замислена, когато на витрината на една книжарница видях следните заглавия: „Да забъркаш магически коктейл”, „Ангелска терапия. Гадателски карти – 44 карти + ръководство”, „Как да чувате вашите ангели”, „Ангелска медицина.. Как да излекуваме тялото и ума си с помощта на ангелите” , „Да яхнеш сребърна метла. Уика за новото поколение” и много други.

Четейки тези заглавия си казах колко са назад хората, защото тепърва се учат да забъркват магически коктейли за здраве и успехи или да яхват сребърни метли за любов при условие, че ние в църквата вече си имаме реални магически практики или средства – монашески гривнички за здраве и късмет, енергийнни пръстенчета, пъхане на листчета под икони или в специални кутийки за сбъдване на желания, оставяне на пари върху иконите за умножаване на богатството, специалните питки на св. Фанурий и св. Мина за задомяване на такива закъсали като мен, светена вода в пластмасови бутилки с етикет, на които е снимката на свещеника от храма, филакто против уроки, и какво ли още не. Казано по друг начин – все „средства” за добро здраве, благоуспяване и просперитет.

След дългия, уморителен ден се прибрах вкъщи, легнах, а от устата ми се откъснаха тежка въздишка и перефразираните думи на един наш много известен литературен герой – Боже, Боже, колко съм далеч от земната църква, а какво да си мисля за Теб, Господи! | zhasmina70.blogspot.com