Неочакваната благословия на едно покварено общество

Много е изкушаващо да прехвърлим несчетните проблеми на съвременното общество директно върху плещите на по-младите поколения, сякаш те са провели таен конгрес, на който единодушно са гласували да се преобразят в завършени социопати. Но онези пороци, които често и самодоволно им приписваме – хедонизъм, нарцисизъм и т.н. – не са спонтанно възникнали, а са били подхранвани от техните също така (макар и съвсем по-малко) покварени предшественици. С други думи, настоящата епоха е само кулминацията на десетилетия – бихме могли да кажем и векове – постепенен обществен упадък.

Това е правилният обектив, през който трябва да гледаме на „добрите стари дни“, когато ние сме се формирали като личности. Естествено, добре разбирам защо мнозина от моето поколение гледат с носталгия на 80-те и 90-те години. В крайна сметка онези времена бяха, ако не друго, то по-здравословни. Но това, разбира се, е същото като да кажем, че са били по-малко нездравословни, а е трудно да бъдеш мотивиран от желанието да се върнеш към епоха, която е била (макар и в по-малка степен) нездравословна.

Следователно близкото минало и настоящето са причинно-следствено свързани в историческа верига, която свидетелства за постепенния упадък на обществото. По свой собствен начин удоволствията от всяка предходна епоха са допринесли за нещастието на следващата. Например популярната култура през 80-те и 90-те години допринесе за процеса, при който предбрачният секс беше превърнат в норма (и наистина възвеличен). От това естествено произтече увеличаването на броя на нежеланите бременности и семействата с един родител, което на свой ред доведе до множество опустошителни социални и икономически последици. Пренебрегването на тази причинно-следствена връзка е донякъде като да се окачествява храната на чревоугодника като добра или лоша единствено въз основа на удоволствието, което той получава от храненето, но не и въз основа на здравословните му проблеми, появили се като резултат от начина, по който задоволява глада си. Да бъдат разглеждани така, сякаш не са причинно-следствено свързани, би довело до дълбоко погрешна преценка на менюто на лакомника.

Ако близкото минало е било наистина толкова безнравствено, тогава следва, че идеите и практиките, които са възникнали или са били развити през този период, може също да са такива. И все пак е трудно да направим подобно заключение, защото миналото наистина беше едно много по-щастливо време и всички неща, които ни напомнят за него – песните, представленията, спазването на традициите и т.н. – по асоциация виждаме като добри и здравословни. Те изглеждат такива отчасти поради връзката им със самото минало и ние разбираме – може би интуитивно – че някога времената са били по-чисти, дори да не сме сигурни колко отдавна да посочим, че е било това някога. В резултат сме склонни да пренебрегваме степента, в която ние самите сме били деформирани през годините на нашето съзряване. (Това отчасти обяснява лекотата, с която съвременните идеи и практики са повлияли на вярващите и на мястото на християнството са породили синкретична вяра, която е още по-пагубна, защото до голяма степен остава незабелязана.)

Нека вземем за пример музиката. Една от дъщерите ми наскоро отбеляза, че някои от по-старите песни, които слушам, едва ли са по-подходящи за деца от нихилистичния шум, който в наши дни минава за музика. Няма как да оспоря твърдението ѝ, защото тя е абсолютно права. Но какво да кажем за онези идеи и практики, които са оформили личната ни идентичност или са способствали за съграждането на моралните основи на нашето общество? Мога лесно да променя избора си на музика, но готов ли съм да понеса последствията от отхвърлянето на по-значимите културни атрибути? Подготвен ли съм за кризата на идентичността, която ще произтече от осъзнаването, че личността ми е изградена върху лъжи? Готов ли съм да бъда остракиран, в случай че поставя под съмнение общоприетите морални норми?

Целта ми не е да създам впечатлението, че носталгията е нещо лошо. Много от нас копнеят за миналото, защото с право вярват, че миналото ни е предложило нещо неповторимо, което е задоволило основна човешка потребност – нуждата от надежда за нещо по-добро, за нещо вечно отвъд този живот. Надежда, която е вдъхновявала и е била водеща за всяка общност, в която вярата е формирала центъра на живота и е прониквала във всеки негов аспект. Накратко, миналото ни е предоставило средствата, чрез които духовната жажда на човека може да бъде утолена. Трагедията на настоящето се състои не само във факта, че днес умираме от тази жажда, но и в нашето невежество относно причината да сме жадни, както и относно истината, че лечението се крие в нашите собствени сърца, въпреки че са погребани под пластове егоистични и светски привързаности.

В такъв случай изглежда, че нашата носталгия, макар и неуместна, в същността си не е нещо лошо. Миналото, в което бихме се чувствали най-много у дома, е доста по-далечно от 80-те или 90-те, и колкото повече се отърсваме от идеи и практики, които сме смятали за безобидни или дори полезни, толкова по-назад във времето ще ни върне нашият копнеж. В резултат на този процес на „отхвърляне на вехтия човек“ (Еф. 4:22) вярващият не може да не изпита дълбоко чувство на отчуждение от света.

Колкото и болезнено да е това чувство, то трябва да има благотворния духовен ефект да напомня на християнина, че неговото „живелище е на небесата“ (Филип. 3:20), като по този начин го насърчава да положи всички усилия, за да го достигне. В противен случай, ако християнинът смята, че може да се задоволи с този свят, ако не и напълно да му се наслаждава – ако не се чувства непригоден, бежанец в собствената си страна – тогава той може би не се стреми толкова пламенно, чрез сърдечна молитва, към гражданство в небесния свят.

Урокът тук не е, че християните трябва да изоставят света. Решението, твърди Иван Илин¹, не е „бягството от този свят, а християнизацията на света“. Ние наистина трябва да се стремим да възстановим условията от нашето по-чисто минало, като същевременно помним, че Царството Божие е за този свят, а не от този свят. Както правилно отбелязва Илин, светът „е средство за духа и за съвършенството“. Не тук е нашият край и в никое друго време освен в настоящето тази истина не е била по-ясна. Тъй като без никакво съмнение, на този свят ние няма къде глава да подслоним (вж. Мат. 8:20), нека се обърнем по-пламенно към Христос, Който единствен може да ни покаже пътя към нашия истински дом.

Бележки

Източник: Оrthochristian.com