Ние

Неприятно е, когато излезеш от храм – след служба или просто, за да запалиш свещ и да споделиш с Твореца тревога, проблем или връхлетяла те радост (защото е синдром на дълбоко неразбиране, схващането, че при Него се ходи само, за да искаме или да се оплакваме)– вглъбен в убедеността, за своята “христовост“, навън да те “посрещне“ нуждаещ се ближен или да станеш свидетел на ситуация, при която твоята помощ би била необходима, “материализирайки“ онова, което си говорил допреди минути със Създателя.

Огледало, като че ли именно поставено от Него, за да отрази и разголи целия фалш на твоята молитвена смиреност и “православност“ . Или пък да ги потвърди.

Защото “по плодовете им ще ги познаете“ (Мат. 7:20).

Някои успяват плодовете на делата им да бъдат зрели и сладки, но често Божието изпитание разрязва като скалпел и отделя мембраната на нашите маски, от сърцевината на греховната ни същност.

Разбира се, когато отминем или откажем помощ на нуждаещ се, обикновено в главите ни самоуверено започва да крачи напереното оправдание, че всеки сам кове съдбата си и просещите помощ не заслужават състраданието ни, защото собствено са мързеливци и лентяи (а леността е един от седемте смъртни гряха).

Но нали предизвикателството е да обичаш грешника в битността му на човек. Да отричаш, да се бориш, дори да мразиш греха, но да обичаш човека, който е посечен от сабята на греха и да се опиташ да излекуваш раните му. И не е ли именно този моментът, в който (не)съзнателно изземваме функцията на съдия?! И по-лошо – на Съдията!

В социалния театър, в който съществуваме, ние играем роли. Непрекъснато. Необходими са ни, за да оцеляваме. Ден след ден…

Но има и човеци, които не разбират този “социален театър“. Вероятно той не им е интересен и затова отказват да играят в него. Като резултат, сосайътито ги изплюва от себе си, дамгосва ги и ги изхвърля в периферията. Известно е, че социумът – от старозаветни времена до днес – обича да приема ролята на морален фар, на съдник, който раздава етични присъди.

А единственият етичен и житейски фар, за всеки Христов, за всеки православен е Христос – съвършеният пример.

Бог и Съвършеният човек.

Когато упорстваш в греха си, когато тинята на твоето морално разложение се е сраснала дотолкова с теб, че започва не само да свикваш с нея, а дори да я браниш като твой дом, като твоя крепост и последно убежище, тогава (вероятно) подлежиш на някакво обществено-морално “порицание“. На публично “мъмрене“ и “посочване с пръст“. На някакъв другарски съд, може би…. Но, ако грешника не съзнава своя грях, ако е заблуден или недостатъчно просветен, тогава Христос не осъжда, въпреки че само Той има това право.

Христос обърна масите на търговците и ги изгони от дома на Своя Отец. Това е справедлива ярост и свещен Божи гняв.

Но Христос дружеше с маргиналите на обществото. С проститутките и прокажените, които юдеите заклеймяваха от името на Яхве, като наказани за някакви свои или на предците им прегрешения.

Христос прие и лихваря.

Но всички те се отрекоха и отвърнаха от своя предишен живот, обърнаха гръб на миналото и греховете си. Именно тези, не само покаяли се, но и осъзнали падението си грешници обича Христос.

Но това сме ние – човеците. Въпреки че сме създадени от Съвършения, ние сме несъвършени.

Въпреки, че сме създадени от Бога, през целия си път градим олтари на мамона и сатаната.

Въпреки че сме заченати за живот, ние “раждаме“ смърт…

Чрез греха, чрез вървенето против Бога и бягането от Него.

И светът, в който живеем, го показва най-ясно.

Ние често си мислим, че можем да излъжем Бог…

Това сме себе си – многолики, но и болезнено еднакви в греха и несъвършенството си. В тоталната си немощ, която комично отказваме да осъзнаем.

Ние, които сме просто прах във вятъра (имаше такава песен). Защото всичко е суета и гонене на вятър, както казва и Еклисиаст.

* * *

На международна среща във Флоренция преди няколко години, където се развива действието на последния му (тогава) роман “Inferno“ (“Ад“) “разобличителят“ на християнството, бащата на “Шифърът на Леонардо“, безспорно добрият разказвач Дан Браун,  запитан от българските си издатели защо в никоя от книгите му няма и ред за Православието, простосърдечно заявява, че за пръв път чува за съществуването на такава религия.

Авторът на един от най-тиражните бестселъри на планетата, изровил (и съчинил) всякакви мистификации и закърпил ги с всевъзможни легенди и фолклор, само за да постигне убедителен грим на своето конспиративно-маркетингово бълнуване за християнството (и в частност за (Римо)Католическата църква), дори не подозира за съществуването на изконното Православие!

Питам се, необходимо ли е при наличието на такова чудовищно невежество, демонстрирано от подобни автори, ние – Христoвите,  да атакуваме техните произведения?!

Защото, живеенето е умение. Но да бъдеш човек, да битийстваш като такъв, се изискват знания. Не академични, а житейски и духовни. За да си връх в съзиданието на Твореца.

Разбира се, ако обрисуваме човекът само в минорни краски, рискуваме да ни заподозрат в следване на някаква мракобесна маркиздьосадщина.

Затова, за да сме искрени и обективни трябва да кажем, че човекът не просто има бъдеще, той е единственото бъдеще на сътворения от Бога свят. Защото въпреки всичко негативно, в което сме се доказали, човекът е призван, да е добър, да обича, да се грижи, да знае, да може, да е състрадателен към слабите и великодушен към нищите духом. Да слави Създателя.

И тези цветни думи ще са кухи, като употребени празнични конфети, ако няма усилие. Защото доброто е усилие. Човекът е усилие. Усилие да сме себе си.