„Но аз я познавам…“

Преп. Гавриил (Ургебадзе)

В памет на деня на изваждането на светите мощи на св. Гавриил (Ургебадзе) – 22 февруари, публикуваме разказ за едно от многобройните чудеса на преподобния старец.

В продължение на десет години бях част от сектата „Свидетели на Йехова“. Помня как покойната ми вече майка Йоана тогава ме умоляваше да се вразумя, да се отърся от тази опасна заблуда и да се обърна към пътя на истината. По онова време подобни думи истински ме дразнеха, нещо повече, изпълваха ме със силен гняв, поради което и често се карах с нея и с приятелите си. Когато мама се престави в Господа (както казвах тогава: „умря“), семейството ми я погреба според православната традиция: поканиха свещеник, извърши се опело, в общи линии всичко бе направено както се полага. Когато опелото започна, аз излязох навън, не исках да слушам никакви молитви и проповеди, защото в онези години смятах всичко това за напълно излишно и съвсем погрешно.

След погребението се почувствах зле – бях замаяна, главата много ме болеше, кръвното ми скочи до небесата. Откараха ме в болницата, направиха ми изследвания и томография, а резултатите изпратиха в онкологичното отделение. Диагнозата, която ми поставиха, беше: рак на сърцето.

Тази диагноза изисква множество прегледи и допълнителни изследвания, за да се установи кои органи също са засегнати и какво трябва да бъде лечението занапред.

Преди да замина за нови изследвания в Турция, отидох в Толочин – родния град на мама, където премина по-голямата част от детството ми. В онзи момент исках просто да си отида у дома. Там, където като дете с майка ми и роднините заедно се разхождахме, забавлявахме се, пеехме, където преминаха най-светлите дни от детството и младостта ми. През годините понякога се връщах в Толочин, но сега, след смъртта на мама и с тази страшна диагноза, исках да се разходя „за сбогом“ из най-скъпите на сърцето ми места. Вървях, припомнях си всяка моя крачка от детството по онези красиви улици. Плаках.

По пътя минах покрай Покровския манастир. Спомних си как преди две години майка ми дойде тук да запали свещ, как ме молеше да вляза с нея, а аз се съпротивлявах и категорично заявих, че ще чакам отвън. Няма да забравя очите ѝ, пълни със сълзи…

Сега пристъпих в двора и тръгнах по пътеката, по която тогава мама вървеше. Погледнах назад и си помислих, че просто ще вляза, ще разгледам местата, свързани със спомените за нея, ще обиколя църквата и думичка няма да кажа за това на моите „братя и сестри“ от сектата.

Докато се разхождах в двора на манастира, чух някой наблизо да пее много красиво. Не на руски, а на език, който не разбирам. Песента бе изпълнена с толкова тъга и някакви, бих казала, тайнствени гласове, че неволно влязох в храма. Слушах и единственото, което исках, беше да плача. Разбрах, че са дошли грузинци и са донесли голямата икона, която бе поставена в центъра на църквата. Те изпълняваха и песнопения на грузински език.

Един от енориашите дойде при мен и каза: „Не стойте така, елате да гледате филма за мама Габриели. От Грузия го донесоха, сега ще го прожектираме”. Последвах непознатия от любопитство и защото исках да слушам още от грузинските „песни“. Слязохме в залата, където вече вървеше филмът „Диадемата на стареца“. Не бих казала, че ми хареса, но някаква сила не ми позволи да си тръгна през цялото време, докато гледах. А и исках да слушам грузинските песнопения. Когато филмът свърши, грузинците раздадоха икони и снимки на същия „мама Габриели“, за когото беше филмът. На изхода подадоха икона и на мен, но аз не я взех и бързо се запътих навън.

Скоро след това отлетях за Турция за изследвания. Приеха ме в онкологична клиника, направиха ми всички възможни изследвания и прегледи. Кръвната ми картина беше отчайваща. Останах за лечение, включиха ми система, вливаха много лекарства.

Девет дни по-късно, през нощта, сънувах сън.

Мама влиза в стаята, в която лежах, още някой върви след нея. Свещеник във вехто расо, изпит, с бяла брада, с тояжка в ръце и невероятно добри очи.

– Тя ли? – пита непознатият свещеник.

– Да, тя – тъжно отговаря мама.

– Но аз я познавам! – уверено и съвсем ясно произнася свещеникът.

Поглежда ме, усмихва се, благославя ме с кръстния знак, после прошепва нещо в ухото на майка ми. Двамата се усмихват и излизат от стаята.

Започнах да викам мама на глас и в този момент сестрата ме събуди. Няколко часа по-късно влезе лекар с папка в ръце. Започна да обяснява нещо на преводачката, която дълго и внимателно го слуша, после се обърна към мен: „Лена, лекарят казва, че сте здрава. Нямате тумор, всичко е чисто и изследванията ви са в норма“.

Не бях в състояние да кажа нито дума. По моя молба преводачката отново и отново пита и уточнява с лекаря дали наистина всичко е наред. При всеки мой въпрос виждах усмихнатия лекар, който с радост повтаряше отново и отново същите думи, а преводачката с готовност ми превеждаше: „Всичко е чисто, нямате тумор, резултатите от изследванията много бързо са се подобрили. Всичко е наред. Всичко е наред. Вие сте напълно здрава“.

Нямаше по-щастлив човек от мен. А най-голямото чудо тепърва предстоеше.

Започнах да събирам нещата си, отворих чантата си и замръзнах. Вътре беше иконата на онзи „мама Габриели“, за когото гледах филм в Покровския манастир. Иконата, която грузинците подаряваха след прожекцията. Иконата, която аз отказах да взема! Държах я в ръцете си и не можех да проумея как се е озовала в чантата ми.

Докато внимателно я разглеждах, в един момент затаих дъх, защото осъзнах, че светецът, изобразен на нея, и онзи непознат свещеник, когото видях насън да идва с майка ми, са един и същи човек. В ръцете си държах иконата на стареца Гавриил. Разплаках се с глас. Нещо се случи вътре в мен, нещо завинаги се промени. Неволно се прекръстих, прегърнах изображението на стареца и дълго седях така в болничното легло.

Скоро се върнах у дома, приех православието, по-точно се върнах към него като блудна дъщеря. По молитвите и с помощта на „мама Габриели” – великият светец на нашето време архимандрит Гавриил (Ургебадзе). Слава на Бога!

Източник: Рravoslavie.ru