Нямаме право да бъдем безлични

Свещ. Ясен Шинев

Ние, всички християни, които сме потопени в стихиите на този враждебен свят, нямаме право да бъдем безлични. Не трябва да оставаме безразлични към предизвикателствата, пред които ни поставя царството на кесаря, и особено ние, православните, които изповядваме най-чистото учение на Спасителя Христос, Светая Светих на Божественото Му откровение, носещо отвека посланието, непроменено и предавано нам от наставленията на светите отци.

Защото вече е дошло времето, за което говори един от най-благодатните мъже на съвременността, св. Паисий Светогорец (1924-1994): „Светът гори! Разбирате ли? Има такива големи съблазни. Дяволът е започнал такъв пожар, че всички огнеборци на света няма да успеят да го загасят. Това е духовен пожар! Нищо не остава незасегнато. Няма друга помощ за нас: единствено молитвата ни остава сега. Трябва да молим Господ да бъде милостив към нас”.

Но това е изречено в началото на 90-те години на ХХ век, а сега, 30 години по-късно, неговите слова звучат още по-болезнено и актуално. Те са като диагноза на нашето време.

Защото злото е толкова много и така агресивно, че ние, уморените от съпротивата с него, търсейки трескаво истинска опора, вдигаме очи нагоре и с цялото си сърце и душа зовем за помощ. Това не е най-правилният, а единственият изход.

Нека бъдем откровени докрай – около нас е само смърт, болести и разочарование. Опустошение и отстъпление. Почти пълна безнадежност. Отвсякъде, отвсякъде, отвсякъде…

А ние сме толкова крехки, деликатни и раними. Съвременният човек, продукт на това болно време, е като кварцът, който е твърд отвън, а е ронлив отвътре. Опитваме се във всяка ситуация да се изправяме на пръсти, но така много по-лесно можем да залитнем и да паднем на земята.

Но ние, вярващите в Христос, нашия Спасител, сме длъжни да вземем страна, да прогоним страха и безпокойството от душите си и да стъпим твърдо на осветената земя под нас и храбро да засвидетелстваме вярата си в Него и завета на мира и любовта. Призвани сме да го сторим! Това е свят дълг и сме призвани да го изпълним въпреки всеки и всичко. Няма как да приемем и да се съгласим с посланията отстрани, които ни натрапва светът, и с тях да разводним и разколебаем нашата проста и чиста вяра.

Нека да оставим всякакви мисловни уговорки и увещания на адептите на рационализма, че всичко е относително и е въпрос на собствена, дълбоко лична гледна точка. И сигурното според тях убеждение, че няма изконна истина, е ясен и определен ориентир за хората, събитията и обстоятелствата. Всички те са полуслепи или заблудени и, най-важното, не са си отворили духовните очи, за да прозрат и видят истината. А тя е светлината на Христос, Който ясно изрича: „Аз съм Пътят, Истината и Животът” (Йоан 14:6). Всичко извън него са демони и заблуди. Жалка карикатура на живот, един сизифов труд, лишен от смисъл и посока. Ние гледаме към небето и от подножието на престола на Небесния цар се обръщаме към света, който е потопен в своята вечна себеобреченост.

Гласовете отвън ни убеждават да бъдем търпеливи, толерантни, особено внимателни и да приемаме всички и всичко с любов. Уверяват ни в свободата на мненията и освобождаването на личността от оковите на детерминизма и „сянката” на традицията. Нещо повече, обвиняват ни в старомодност и липса на гъвкавост. Но ние разчитаме на Христос, а Той е „същият и вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8). На всичко блудкаво, коварно и хлъзгащо се, което се е насочило към нас, сочи ни с пръст като пример за зло и дори си позволява да ни заплашва, ние сме длъжни да отговорим с краткия завет на Пречистия Иисус: „Думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия” (Мат. 5:37).

Без уклончивост и уговорки, встрани от зоната на полусянката и измамата. Само така можем да бъдем истински християни и да останем верни и в малкото, и в голямото. Негови във всичко! И достойни да сме истински ученици и приятели. Ако не беше така, светиите, тези наши примери и жалони, не биха били такива. Те щяха да търсят аргументи „защо не” или „може и така” и биха предпочели да плуват по течението, съгласявайки се с всеки вятър, който изпълва техните платна. Нямаше да напуснат своята топлохладност, която би им донесла комфорта на преживяващото ежедневие. Щяха да бъдат хора на компромиса, своевременни и злободневни. И за нищо на света не биха потърсили ясните хоризонти на духа и огнената жар на горещата вяра. Биха останали верни на земята, а не на завета на Небето.

Нека ние, деца на съвременността, но изповядващи Христос, да не бъдем безлични и безразлични, както околните, а да сме верни на нашия Спасител като неотстъпно следваме словото Му и с делата си се опитваме да бъдем изцяло Негови докрай. Само така бихме заслужили да живеем вечно в несъкрушимото Му Царство и да тържествуваме във вечността.