Осъзнай своята немощ

В живота на един от забележителните боговидци на 20 век св. Паисий Светогорец (1924-1994) има интересен епизод. “Веднъж, както си седял пред килията на Атон, видял малко котенце, което се държало неестествено – подскачало, издавало звуци, измъчвано от някаква болка. Той се приближил до него, прекръстил го и се помолил, за да се оправи, но нямало никаква промяна в състоянието му. „И казах си“, споделя старецът: “Е, Паисие, толкова години си калугер и още си толкова беден! Дори и едно котенце не можеш да излекуваш. Къде е вярата ти? Какво правиш толкова години тук? Къде е твоята добродетел? Къде е твоята святост?“ И се смирих в себе си и си казах: „Колко съм недостоен!“ И като казах това, котенцето веднага се успокои. И тогава разбрах,че Бог може да ни даде изключително много неща, но най-голямата пречка, освен че не водим борба е, че имаме егоизъм“.

На практика, както и в нещата на духа, изречено на езика на Светата Църква, той, известният вече на Атон и в православния свят старец, е осъзнал своята немощ. След като е минал „през огън и вода“, през трънливия път на многогодишния си опит в борбата със страстите, взирайки се в душите на хората, е достигнал до един основен извод – вярвайки само на собствените си сили, не може да стори нищо. Достигнал е до зрънцето, след като е пресял толкова много плява. Това лично наблюдение е прозрение не само за всички известни или неизвестни духовни мъже, но и за всеки, който се подвизава в стихията на невидимата бран.

То е онова тихо пристанище, до което достигат корабите на духа на онези, които са потопени в морето на суровата духовна реалност. В живота Господ Бог поставя любимците си в такова положение, че да излязат от убежището на своето малко или голямо себелюбие, и с горчилка и уморено да признаят, че без Него не могат да сторят нищо. Това е една от фаталните неизбежности за всеки, който е решен да се спаси. Христос не само напомня за Себе си, но и се намесва невидимо и категорично по такъв начин, че всеки от нас трябва да въздъхне, и с очи, пълни със сълзи, да отпусне ръце.

Тогава човек разбира своето нищожество и осъзнава личната си недъгавост в светлината на правдата – Христос. Заживява с усещането, че е духовен инвалид и изпитва по-голяма погнуса от много неща, с които преди се е гордял и е считал за достояние в рамките на жизнения си опит като невярващ, а и вярващ човек. След като види отломките на своите заблуди и белезите от раните на строшеното си себелюбие, той застава на прага на другата истина. А после, проплаквайки, отправя погледа си към Небето и  призовава Вседържителя да се намеси в неизтощимата си мощ и неизказана милост, и да реши всичко… Така, както само Той може да направи. И с това Той няма за цел да демонстрира или докаже, че е всемогъщ и владее всичко – от най-голямото до най-малкото, а просто да ни смири. Защото сме наследници на изгонените от рая и в нашата природа са навлезли грехът, проклятието и смъртта. Те са разстроили пълнотата на битието ни до такава степен, че ние сме обречени на изтощително лутане в долината на скръбта.

Да, ние сме под проклятие и обречени на страдание, но и сме призовани да си върнем изгубения рай. Но затова първо трябва да се изправим пред огледалото на Христос и след като се огледаме внимателно в него, да съзрем и признаем поне пред себе си основния ни проблем – нашата гордост. Тя е първопричината за нас и изкушените ни прародители, които ни завещаха това болно наследство. И ние, заразени и наранени от отровата на греха, трябва да се помирим с него и да се смирим… Но понеже сами не можем да го сторим, в бащината си любов и строгост, Той ни праща изпитания, поставя ни в такива ситуации, за да ни смири. А после ние сами осъзнаваме, че ако се опитваме да се смиряваме и в победата, а не само в загубата; в радостта, а не само в скръбта, не само ще си спестим страданията, но и ще спечелим благоволението на Пречистия Иисус, Който се е смирил в делото Си в земята на смъртните. Но истински да се смиряваме, за да не става така, че да ни смирява Той.

Това е най-важното, което иска от нас. Всичко друго е обещал да ни даде, ако сме верни и не пуснем ръцете си от Неговата дреха. Някои смятат, че осъзнаването на личната немощ е проява на малодушие и отстъпление, а други – на песимизъм и депресивност на духа. А всъщност е висше постижение и степен, до която достигат само най-издигнатите, онези, които наистина са с отворени духовни очи. Затова и един от най-проникновените мистици на Светото православие, преподобният Петър Дамаскин, счита, че „няма нищо по-добро от това да осъзнаеш недостига на своите собствени сили и няма нищо по-лошо от това да не съзнаваш това“. Това е благодатно състояние, от което се захранва целия ни личен духовен живот, и е решаващо за изграждане на добрия ритъм на подвизаване по тесния път до Несъкрушимото Му царство. Най-подходящата почва за израстване на най-красивите цветя в градината на възродения живот. Това е победа, постигната само след поражения. Парадокс, който може да бъде разбран само от този, който се подвизава в непрестанна борба за спасението на своята душа.

Във висша степен това е проумял св. ап. Павел, който чрез борби, скърби и разочарования от „външните“ и от самия себе си, е достигнал до печалното заключение, което обаче е проява на житейска мъдрост: в немощта е най-голямата сила и “Силата Ми се в немощ напълно проявява. Защото с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова“ (2 Кор.12:9). Потънал в съзнанието на своето нищожество, той вижда изход и в мрака на падението съзира светлина в спасителната мисъл, че колкото повече признава слабостта си, искрено и чистосърдечно, толкова повече ще получи благословението Божие и ще приеме неговата бликаща благодат.

Защото без това утихване, смиряване и понизяване не може да бъде осъзнато величието на Бога и тихото Му тържество в съдбините на света. Той шества в историята и се проявява в света на хората по хиляди начини, видими или невидими, но винаги неумолимо и пълноценно. Той е изначалният Отец и с всепроникващия Си Промисъл управлява всичко около и вътре в нас. Той е изворът на живата вода и ковачът на вечните скрижали, вдъхновител на вселенските духовни закони, чрез които управлява вселената по неизказан и неизследим начин. Разковничето за всеки един от нас, тук, долу, в страната на вечното изгнание, е в това неизбежно помъдряване и в осъзнаването: “който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лук.14:18)… Затова, нека всеки от нас да утихне, да се помири с Бога и да Го потърси в своята неизбежна и изначална слабост, която обаче не е поражение, а път към Христос и една бъдеща победа!