Отново за доверието към Бога, или за баницата на св. Теофан

Навярно сте забелязали, че прекалено много обичаме да говорим и пишем за доверието към Бога? Твърде добре го умеем, дори много по-добре от това просто да Му се доверяваме. Няма нищо удивително, така постъпваме и с достатъчно много други проблеми.

Любовта към темата е разбираема. Доверие е топла и трогателна дума. Тя ни връща в детството, обещава ни сигурност, сгряваща и защитена любов. Тя притежава психотерапевтично действие: повтаряйки я и отнасяйки я към Бога, ние се надяваме да се избавим от болките и страховете си…

Надяваме се, но не винаги успяваме, защото доста често употребяваме напразно тази думичка. Защото да се довериш на Бога съвсем не е същото като да се сгушиш на топло на коленете на мама или на раменете на татко. Да се довериш на Създателя е работа за възрастни, за силни духом, твърди и решителни хора. Такива ли сте? Аз не съм, въпреки че съм наясно, че би трябвало.

За мен (както и за много от вас) е лесно „да се доверяваме на Бога“, а по-точно радостно да съобщаваме на самите себе си за това доверие, когато в живота ни се случват само хубави, желани и очаквани неща. И съвършено трудно е да намерим у себе си истинско, без кавички, доверие, когато не ни се случва това щастие, за което сме се молили дълго, а точно обратното – всичко се обръща наопаки и ни се струва, че Той не чува молитвите ни.

Цялото Свещено Писание е пронизано от темата за доверието към Бога: тук са и Авраам, който повярва на Бога и стана праведен (Бит. 15:6), и многострадалният Йов, и Давид с псалмите си, и пророк Илия на планината Кармил… и, накрая, Дева Мария: ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти (Лук. 1:38). Но, ако разгледаме по-внимателно тези и други епизоди от свещената история, ще видим,че понятието за доверие е тясно свързано с понятието послушание пред Бога; че доверилите се Нему праведници и пророци изобщо не са очаквали, че любящият Отец ще им осигури радостно и безболезнено съществувание. Те са се доверявали, защото са имали понятие за висшето благо, за Божия промисъл, непостижим за обикновения човек и за своя дълг пред Твореца. Авраам без никакво основание за надежда повярва с надежда, че ще стане баща на много народи, според казаното: „тъй многобройно ще бъде семето ти“ (Рим. 4:18).

Освен това, и в Стария, и в Новия Завет способността или неспособността на човека веднага, без колебание да се довери на Бога е проверка за неговата истинска вяра. При отрицателните примери това се вижда от далеч: пророк Йона бяга от лицето Господне в Тарсис, като че ли там, в Тарсис, няма Бог (Йона 1:3); Захария не вярва на Ангела (Лук.1:11-25). Даже и Симеон Богоприимец, който според преданието, не е повярвал, че Дева може да роди, е чакал 300 години… Всички тези епизоди изтъкват слабостта и несъвършенството на вярата у хората, които винаги са се смятали за вярващи (а какви други?!), но които не са били уверени, че за Бога всичко е възможно, тоест ограничили са Неговото всемогъщество в тесните рамки на собствените си понятия. Нека си зададем още един въпрос: нима и нашата вяра не страда от тази слабост, от това несъвършенство? Лесно е да се досетим, че страда

Ние (казвам „ние“, нямайки предвид всички, а само подобните на мен) повтаряме думичките за доверието към Бога и се радваме, а на практика униваме, именно защото вярата ни е слаба. У нас няма истинско (не само словесно) доверие към Бога, защото ни липсва самоотверженост и способност да се издигнем над собствените си ограничени представи за нашето благо.

Където има вяра – там на първо място има благоговение; а на нас така не ни достига благоговение пред волята Божия! Оттук идват и постоянните вътрешни опити за съпротивление, спор, които ни поболяват и бавно ни разрушават. Оттук е и хроничната жалост към себе си, подобна, както е известно, на солената вода: колкото повече пиеш, толкова по-силна е жаждата. „Ти виждаш нуждите, които аз не зная, прозри и сътвори по Твоята милост. Порази ме и ме изцели, низвергни ме и ме изправи. Благоговея и съм безмълвен пред Твоята Свята воля и непостижими за мен са Твоите съдбини, принасям себе си в жертва пред Теб. Нямам друго желание, освен желанието да следвам волята Ти“ – това са думи от ежедневната молитва на св. Филарет, митрополит Московски, но се оказва, че ние сме твърде далеч от тях.

Лошото е и това, че зад думите за доверие към Бога, често маскираме собствената си безпомощност, инфантилност, безволие, леност, безгрижие. Примери колкото искате. Та дори и неспособността да решим жилищните си проблеми, защото е страшно. Страшно е да прескочиш от приятния интелигентен и православен свят в света на хищните посредници, подозрителните купувачи, хитрите продавачи и вездесъщите нотариуси, пред които ти вече не се чувстваш доцент или публицист, а изправена буболечка, чиито статус се определя единствено от количеството квадратни метри и възрастта на твоята панелка. Страшно е да се озовеш в свят, където уж си ти, но не си, където материалното мачка духовното. Страшно е да работиш с документи, чието съдържание не разбираш и сам да си наденеш примката на кредита. Действително е страшно и ето тук включваме отдавна изтритата плоча: „Аз се доверявам, нека Той свърши работата вместо мен, а аз сам нищо няма да правя“. И сами не разбираме, че тук се крие дълбоко недоверие и малодушие.

Впрочем, това не е най-страшният пример. По-страшно е когато загива дете заради безгрижието на младата си майка, много вярваща, въцърковена и „доверила чедото си на Бога“. Желателно е да си спестим подробностите.

Но какво да правим? Как истински да се научим да се доверяваме на Бога?

Добър въпрос, право в целта. То е същото като да се научим да живеем. Да живеем с Него. При мен няма да се получи. Никога няма да мога истински да се доверя и да приема, че всичко произлиза от Него.

Но кому е писал своите писма св. Теофан Затворник – нали на такива като мен?

„Домакинята слага баницата в печката и не я вади, докато не се увери, че е готова. Владетелят на света ни е сложил в пещта и ни държи там, докато не се изпечем. Търпете и чакайте. Щом се изпечете, няма да седите в печката нито минута повече. Веднага ще ви извадят. Ако тръгнете да излизате сами, ще приличате на недопечена баница. Въоръжете се с търпение. Според нашата вяра който преживява благодушно всички срещнати неприятности, той ще е причастник на мъченичеството…“.

Причастник на мъченичеството – нима? Да. А мъченикът е причастен на Христа. „Какво щастие и каква безкрайна и велика радост е да бъдеш дори отчасти участник в тези язви, от които си се изцелил…“, пише в едно от светлите си писма свещеномъченик епископ Герман (Ряшенцев), разстрелян през септември 1937 година след много арести, затвори и заточения. Ние не бихме могли да преживеем онова, което той е преживял, но да се почувстваме поне малко съпричастни – защо не?

Само трябва да помним това, за което пише и св. Теофан – че не е достатъчно просто да страдаме. Трябва да посрещаме страданията благодушно (защо ли в съвременния език няма такива думи?). А ако не можем, значи сме недостойни за собственото си страдание, дори не толкова голямо. Бог ни го изпраща, а ние не можем дори да го приемем.

„Господи, дай ми душевно спокойствие да посрещна всичко, което ми носи настъпващият ден. Дай ми всецяло да се предам на Твоята свята воля. Наставлявай ме и ме поддържай, за да мога да видя Твоята воля спрямо мен и околните. Научи ме да приемам със спокойна душа и с упование всички известия през този ден, съзнавайки, че това е Твоята свята воля“ – това са думи от молитвата на оптинските старци. Всеки от тях е бил обикновен човек като нас. В случая ни грози опасността на лъжливото смирение: четем светите автори и си казваме: „Е, това са били други хора, не са като нас!“. Не, ние не сме като тях, а имаме същите възможности като тях, колкото и странно да звучи.

За да се научим да се доверяваме на Бога, трябва да се учим. И уроци има достатъчно, а прекрасни учители – предостатъчно. Даже най-слабият ученик също е ученик и би могъл с нещо да помогне на другарчето си, споделяйки с него онова малко, което е успял да усвои. I www.pravoslavie.ru

Превод: презвитера Жанета Дановска