Поетът-богослов Радко Радков в духовните критерии на съвремието

При всяка загуба на близък човек болезнено изживяваме силата на неумолимия закон на тлението. Така разбираме, че смъртта всъщност е най-добрият вестител на истината за преходността и смисъла на човешкия живот. Затова съдбовно вярна е народната мъдрост: „Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“…

На 01.09.2009 г. българската култура, литература, православна църковна общественост и богословие претърпяха тежка загуба – престави се пред Господа Радко Василев Радков – самобитен мистичен поет, международно признат драматург, оригинален ваятел на живото и писмено слово.

След достолепно извършено църковно опело в неговия роден град Габрово, той бе положен в семейна гробница (потомък е на възрожденска патриархална фамилия, родствена на св. Лазар Български от с. Дебел дял, Габровско).

Традиционната панихида за 40-те дни от кончината на литератора-класик и богослов беше отслужена на 10 октомври т.г. в Катедралния храм „Св. Неделя“, София, с великолепно и трогателно слово от Знеполски епископ Йоан (викарий на Българския Патриарх и Софийски митрополит Максим). Той предаде личните съболезнования на Негово Светейшество до роднините и приятелския кръг на духовния син на Българската Православна Църква – поета-богослов Радко Радков. В съслужение бяха осем православни свещенослужители-клирици, сред които ставроф. свещеноиконом Антон Вълчанов, при участието на Катедралния хор под диригентството на проф. д-р Мирослав Попсавов от Музикалната академия. На последвалата поменна братска трапеза в храма от близки, колеги, съученици, изтъкнати общественици и писатели, сред които беше проф. архим. д-р Георги Ялдъров, слово за литературния ръст на харизматичната личност и византийско-славянската мистика и естетика на покойника произнесе проф. д-р Славчо Вълчанов, преподавател в Богословския факултет на Софийския университет. В контекста на библейско-богословските размисли върху тайкната на смъртта и различните дарования на Св. Дух той очерта следните акценти:

1. Необходимо е официално представително издание на БАН в няколко тома на творчеството на Радко Радков като наднационална величина в контекста на общоевропейската култура на ЕС (т. е. Corpus litterarum poethicorum за увековечаване на неошекспировия Opus на Радков).

2. Повелителен дълг на Литературния институт и Института за български език на БАН, както и на творческите съюзи у нас e да засвидетелстват достойна и авторитетна оценка на самобитното енигматично творчество на поета;

3, В подготовка е студия в Богословския факултет на СУ с богословско-литературоведски анализ на феномена и opera poethica на писателя-теолог.

Впечaтляваше странното мълчание (навярно silencium, isihia, безмолвие?) сред литературния елит на „Столицата”. И все пак – да се надяваме, че въпреки всичко чрез тъй посятите ферменти, ще настъпи време (по-точно благовремие) за преоткриване на отминалия във вечността дух на Р. Радков и за равнодостойна оценка на местно и международно равнище.

Благородно впечатление с присъствието си остави и представителството от страна на роднините (между които – първата му съпруга и пожизнено жертвена спътница Светломира Бинева, автор на оригиналната биография „Моят Радко и приятели“, както и любимата му първородна дъщеря Мария, преводач на английски и популяризатор на творчеството му в САЩ; неговите сестра и зет-богослов Елена и Христо Богданови, които обаче в същото време участваха в паралелна панихида на гроба в Габрово; племенницата Добринка Богданова – възпитаничка на Православния богословски факултет към ВТУ, иконограф в Братислава, Словения).

Богат кръг от почитатели и ценители на феномена Радко Радков продължават да издават вече втори месец некролози, възпоминания, посвещения и речи в интернет-пространството и в медиите, в университетската общност на ВТУ – Велико Търново, творческите съюзи в страната и в личен план. Така на 6.11.2009 г. пред литературната и църковна общественост на Варна предстои презентация на оригиналната по жанр биография на Св. Бинева „Моят Радко и приятели” от телевизионния литературен критик Марин Кадиев.

Свидният в сърцата на всички ни Радко по земному е вече упокоėн и сега е навеки жив в лоното Авраамово, там – при по vocatio et fatum poetici на родните нему Publius Vergilius и Шекспир. Приживе той наистина беше литературен мъченик сред „мъртвите” в този чужд за него „свят на бягащите сенки”.

Да отправим искрена молитва към „Бога на духовете и всяка плът“ (Чис. 16:22) да упокои в Своите селения страдалната и неспокойна душа на Брат Радко, който действително живя с надежда за „живот в бъдещия век“ (Никео-Константинополски Символ на вярата). Нашата утеха е в Божиите обещания: „Душите на праведните са в Божия ръка…; те си пребъдват в мир“ (Прем.Сол. 3:1,3); „Блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега. Да, казва Духът, нека починат от трудовете си: делата им вървят заедно с тях“ (Откр. 14:13).

Оставаме с дълбоко, колегиално и приятелско преклонение пред личността и творческия път на Радко В. Радков – верните му съученици-семинаристи от Епископ Тихоновата Богословска школа на Българската православна цъква – Софийската духовна семинария (гара Черепиш, Врачанско).

Светла и блажена да е паметта му!

***

Литургика

Не изоставена кадилница
дими край черния престол,
не воин-дух в пламтяща ризница,
не ангел с кървав ореол.

Какво е туй? Ликът на Нещото,
незримото, кълби се там –
в отворената двер зад свещите,
в мъглявни от тимиам.

И де е нашето отечество
в менливото ни естество?
Човечество, богочовечество,
плът-дух с мистично сетиво!

Мозайките са се разпукнали
и в камъка живее цвят
от тази тайнствена литургика,
от този полъх непознат.

Че в мощния разлив на хорове
завръща се от векове
глас, пламнал във платната морави
на облаци и ветрове.

О, храмове от зрак и бигори,
о, вкаменели тишини!
Летят, летят безплътни фигури
на по стени – във висини.

И сред мозайките разпукнати
в едно са вече естество,
в един пожар, в една литургика
човек, природа, Божество.

Радко Радков