Помен за отец Севастиян

Днес се навършват две години от деня, в който архимандрит Севастиян отиде при Господа. Тази мисъл ме радва; той желаеше това много силно. Днес правим помен за него.

Спомням си веднъж да ни разказва как често виждал насън как Господ му спуска от небето кошница, пълна с красиви дарове и точно когато с голяма радост протягал ръка да я поеме… не се получавало, Господ я прибирал обратно. По повод на този сън, отецът казваше, че още не е дошло времето да се пресели на небето, защото още добри дела трябвало да постави в кошницата си.

Твърдо решил и отдал се на служение Богу още от детските си години, отец Севастиян твърде рано станал великан по дух. Запазвайки непорочноста си, постъпва в казармата. Там, работейки извънредно, успява да събере не малка за времето си сума, чрез която при уволнението си от служба, купува Евангелия и ги раздава на хората. Веднага след казармата постъпва в манастир. Заради добросъвестното си послушание, за кратко време предобива благодат Божия.

Колко любов, колко споделени радости, колко изтрити сълзи, колко чудеса Бог благослови и вложи да минат през ръцете му! Можеше ли да ги преброи човек? Ние не ги записвахме.
Безбройни бяха всекидневните десетки телефонни обаждания, за които сестрите от манастира му донасяха. Не зная как успяваше да се помоли и отрони сълза за всекиго. Много пъти го виждах тайно да забърсва някоя потекла сълза, която не беше успял да задържи. Не зная как имаше сили да поговори с всеки дошъл при него и да вземе върху себе си тежкия товар на скърбите му, въпреки огромния труд, който полагаше за богослужението, събирането и рязането на дърва, работата в градината, строежа на храма и т.н. Помня, работихме нещо в градината – ние, трима млади студента, стройни, здрави, а той работеше повече от нас тримата взети заедно, въпреки, че вече беше минал седемдесетте; слаб, само една супа ядеше, а всеки ден ставаше в 4-5 часа сутринта, понеже, както казваше „птичките тогава почват да пеят и да прославят Господа“.

Знаеше ли той, осъзнаваше ли как се раздвижва небесното пространство, вследствие на неговите думи? Виждаше ли, усещаше ли как започват да се вълнуват светите Ангели, когато той казваше нещо на някого?

Много ми беше смешно, когато един ден в началото на лятото дойде едно момче, което не знаеше как да преодолее някакъв свой телесен порок. Отец Севастиян му казал да се смири и да премахне от сърдечната си дълбочина „Аз“-а. Казал му също, че не „Аз“ ще се избавя, а Господ Бог Иисус Христос ме избавя или ще ме избави, защото аз не мога, нямам сили да се избавя от този порок. Да осъзнае това и ще се избави. След това съвсем кратко поучение, отецът се прибра да си почине, защото беше точно след като се беше наобядвал. След време въпросното момче разказа как веднага след като излязло от манастира, почувствало освобождение от страстта и го обзела някаква огромна радост, така че, едва ли не като лудо започнало да скача и бяга надолу по пътеката.

Освен с любовта му, ще запомня отец Севастиян най-вече и с вярата му. Любов Господня и вяра Православна. Не мога да си спомня по-запомнящи се думи от него: „Най-важното е да пазите Православната вяра! Чистотата на Православието пазете! Православните догмати и канони пазете!“ Мисля, че именно заради чистотата на православната му вяра и живот, Господ толкова много го слушаше. Затова и той толкова много я пазеше, повече от всичко ревнуваше за нея, и то с ревност, обезоръжаваща всичко, което я оскърбява или наранява.

Веднъж в лятната кухничка седеше един човек, съхнат му краката, нещастен, унил, мисли вече няма, както се казва, изгубил надежда, докторите са безсилни… Отецът му каза: „Виждаш ли тоя леген с крушите, вземи водата и с нея всеки ден си мажи нозете“. След месеци този човек дойде, за да благодари за оздравяването си, а отецът ми каза, че не той и не крушевата вода са го излекували, а вярата. Тогава замълчах, не знаех какво да отговоря, но сега ще кажа: да, отче, но твоята вяра, вяра детска, вяра чиста, вяра живееща в младенческо-чиста душа!

Обичаше често да гледа на нас богословите, студенти от Великотърновския университет и да казва „Вие сте бъдещето на Църквата“. Радост го изпълваше и някакво чувство на тържественост. Много обичаше България и българския народ. Много искаше някога да направим нещо за родината си. Винаги изобличаваше продажните родни политици.

Оглеждам се да намеря нещо, с което да го зарадвам и се питам: ние къде сме? Защо сега не сме единомислени и дейни? Нямаше да има по-голяма радост за него на днешната поменна трапеза. Само си го представям, с какво ликуване би изпял пред Божия Престол „Къде ти е аде победата?“.

Все пак, той ни се радва, защото именно радоста беше третото качество, с което може да се охарактеризира отец Севастиян. Да, той ни се радва днес, радва се на своите чада, на своя народ, защото беше познал, че „Бог е създал човека за радост“.

Ето, чуваме неговия глас, който едновременно гали, сякаш ни милва родната майка и стряска, сякаш ни напомня, че сме воини Христови. Призовава ни на бой, бой тежък и сладък. Чуваме глас, който ни вдъхновява да се изправим и който поставя в сърцата ни някаква приятна топлина на ревност по Бога. Глас, който ни дава сили да тръгнем и даже бегом да се понесем напред, размахвайки огнения меч и да пеем победната песен „С нами Бог, разумейте язици, покоряйте ся, яко с нами Бог!“

Отче Севастияне, моли Бога о нас!