Православните и психологията на „жертвата“

Свещ. Ясен Шинев

Колко жалко е, че една голяма част от нас, православните, дълбоко в себе си носят психологията на „жертвата“. Това са наши братя и сестри, приятели, които са заразени с тази така опасна и заразна болест, която за съжаление е нанесла и продължава да нанася множество поражения. Когато човек започне да посещава нашите енорийски центрове и навлезе в особеностите на настоящия църковен живот, няма как да не забележи този общ унил дух, който се носи някак естествено и се предава от душа на душа. Колко православни – убедено вярващи, въцърковени хора, обичат да се оплакват, охкат, пъшкат и се огъват пред дори най-малкото предизвикателство или събитие.

В храмовете, или около тях, се чуват уморени гласове и се забелязват печални физиономии на хора, които споделят уморено: “Ох, какво ще правим“, “Ех, защо така ни мразят“, “Защо никой не ме разбира“, “Всичко е против мен“. А после следва поредица от уточняващи факти и имена на роднини, приятели, колеги, близки и далечни, които според пострадалите ги мразят, хулят, потискат и се държат незаслужено зле с тях.

Казано направо – православните се държат като жертви. Това е един от практическите парадокси на Светото Православие. За съжаление той не е просто съвременен, породен от предизвикателствата на глобалния свят, а има своите корени далеч назад в историята. Плод е на наслоеното от десетилетия разбиране, че православният човек непременно и задължително трябва да… страда. Нещо повече – това се приема като „признак за лично благочестие“. Тези прояви на долоризъм и пиетизъм са нанесли тежки поражения на начина на мислене на поколения вярващи. Те са като мрачен печат и тъмно проклятие върху тях и онези, които са въвели в тайните на вярата. Нестихващо и така досадно окайване за личното състояние, в което всеки, по своему е… жертва. Това на практика е лоша проповед на вярата и вместо да благовестят тази неземна радост и победа над суровата реалност на битието и всеобщата представа за света, окайващите се отблъскват дори онези, които се интересуват и търсят алтернатива от ужасите на връхлитащия ден. Те виждат едни нещастни хора, които не само се самоизмъчват, но и с поведението си – така странно и досадно в оплакването и претенциите си да бъдат разбрани, измъчват и останалите. Затова и се насочват към по-светли духовни дестинации, където хората очевидно се чувстват освободени и не изглеждат така нещастни и дамгосани от своите депресивни мисли, като протестантите или почитателите на различните езотерични култове. Те няма как да разберат, че последните са или в някаква почти постоянна прелест, или са в откровена заблуда и в техните доктрини няма нищо спасително, а болно и дори душепогубващо.

Вярно е, че Светото Православие е наречено „стенещото християнство“ и в най-пълна степен носи в себе си посланието на Спасителя Христос за служение на Бога и ближния. То е изповедническо и съкровено, и се опитва да обясни всички болестни симптоми на душата на любимото Божие творение, да я изцери със силата на бликащата Божия благодат. Насочено е дълбоко към неизразимото царство Божие вътре във всеки един от нас.

Но православният човек е дете на Бога. Той е призван да се радва, да обича, да гука в скута на Майката Църква. Затова и Светото Православие е повече от всичко и във всичко свое пасхоцентрично – ориентирано, насочено и взиращо се към Пасха – вечната, неизказана, винаги недостатъчно изживяна, възхваляваща победата на светлината над мрака, на вечното над временното, на възкресението над смъртта. Живот в „ожидане“ и съпреживяване на това най-велико чудо в историята на човечеството и духа – Светото Възкресение на Богочовека Иисус Христос.

И точно поради това православният човек е длъжен да намира радост във всичко и всички около себе си – радост, която да излъчва към околните, вярващи или невярващи, ближни или далечни. Не просто надежда, а жива вяра! Не убеденост, а тържество. Духът му да бъде в неспирно опиянение, особен религиозен възторг, лека приповдигнатост и дори патос, която да блика от очите му и да заразява дори и най-мрачните души.

Да бъдеш православен е привилегия, състояние на духа, а не просто кръст, който всеки е длъжен да носи както всеки повярвал в Пречистия Иисус. А някои от нас го приемат като тегота и дори някаква социална прокоба и ходят като дамгосани от неговата тежест. С цялостното си поведение и себеизява сякаш искат да кажат: „Иди си, Ти ни пречиш! Ти си причината за нашите страдания. Без теб ни е по-леко!“ С това губят онази тайнственост и вътрешно тържество на душата, пълнотата на благодатта, с която не могат да се похвалят нашите приятели католици и протестанти.

Блаженствата, изречени от Спасителя, завършват с възхитителното “Радвайте се и се веселете“. А прекият продължител на мисията Му в този свят, св. ап. Павел, изрича ясно и категорично: “Винаги се радвайте…“ (1 Сол. 5:16). Затова свят дълг на православния човек е да се радва и в делничното и в празника, и в гордостта и в смирението. Длъжен е да се опитва да носи атмосферата на небето и като едно малко слънце да свети първо на най-близките, а после и на всички останали. Затова принципът „колкото по-зле сме тук, долу, толкова по-добре ще сме горе“ е добре да бъде превъзмогнат и просветен с жива вяра и светло познание на същността на Словото на Иисус, Което е преди всичко висше откровение, послание на мира и любовта. А състоянието на меланхолична тъга, депресивност и печал, преминаващо в продължително униние, може да има пагубно въздействие върху душата на подвизаващия се източен християнин. Това е бесовско състояние! То е като паяжина, която трябва да бъде разкъсана, и мрачен облак, който поривът на нашата свободна воля трябва колкото се може по-бързо да прогони от своето малко небе.

Един от най-бележитите боговидци на Светото Православие на XX в., св. Паисий Светогорец, обичал да повтаря на идващите при него поклонници: “Радостта е от Христа, а печала – от дявола…“. И наставлявал светецът така: “Ако не приемем благата, които Бог ни дава, и роптаем, изпитваме изкушение… Сериозно ви казвам, който има такива навици, който постоянно мърмори и роптае, нека знае, че ще получи от Бога плесница, та още през този живот да изплати част от дълга си. Затова Божията благодат го напуска и идва изкушение. Изкушението го следва по петите му, а късметът му е все лош“ (Преподобни Паисий Светогорец, “Страсти и добродетели“, том 5, стр. 94). Това негово наблюдение е не само плод на прозрението свише, но и резултат от неговия дългогодишен опит от беседите с толкова съвременни православни, заразени от разяждащата печал, и потопени в това мъртвешко течение на оплакване и пълна безнадеждност.

Затова нека всички ние, от висотата на нашата малка, но важна за нас камбанария, на която сме застанали, да се опитаме поне малко да се смирим, да дойдем на себе си и да се взрем в своите уморени души. Да се отърсим от чувството за печал и тъга, и така тягостния, но притеглив порив да се смятаме за жертви на околните и обстоятелствата, и да се опитаме да изведем кораба си от тинята на това мрачно и тихо пристанище. Няма нужда да си слагаме „розови очила“, за да гледаме на света по нов и одухотворен начин, няма нужда да губим чувството за реална сетивност и да бъдем наивни, за да се избавим от примката на реалността. Но да призовем Възкръсналия Христос, Нашия Спасител и Бог, за да изпрати Своите свети ангели и да просвети нашите малки светове с Неговата светлина.