Православният атеист

Всеки свещеник в хода на своето служение има срещи, които го провокират към дълбок размисъл. Тласкат го към анализи не само за конкретна личност, но понякога и за цялото общество.

Преди няколко месеца на освещаването на офис един от съуправителите на фирмата се приближи до мен и някак неловко, но и с полуусмивка сподели :”Отче, благодаря Ви за това, което извършихте, но знаете ли… относно вярата ще призная – аз съм православен атеист”. Удивен и пообъркан от чутото, го попитах: ”Как така?”. А той като въздъхна продължи: ”Ами, кръстен съм като дете, но не ходя на църква и по убеждение съм атеист”.

Поканих го да дойде в храма на богослужение, препоръчах му и няколко книги, подходящи за хора като него – прохождащи в православната вяра. Но след като ме изслуша, каза: „Да, благодаря, но нали Ви казах – аз съм православен, но съм атеист…“. С това искаше да каже достатъчно ясно да не се занимавам с него, да не се опитвам да благовестя и изобщо да не се опитвам да разпалвам огъня на духовното дръзновение в него. И той бе напълно откровен в това си нежелание.

Тъжна констатация, но толкова вярна и отразяваща онова особено духовно състояние, в което се намира огромна част от нашия народ. Става въпрос за хора, над които Тайнството на светото Кръщение е било извършено – или в техните детски години, или пък като възрастни по „традиция“ или защото някой просто ги е завел в храма. В Тайнството на Кръщението Бог излива Своята благодат, изпраща личен ангел пазител, преподава словото Си чрез устата на служещия свещеник, превежда човека през духовния праг на Църквата, но… нещата си остават същите. Направена е първата крачка, но този, който е призван от Христос да стане част от Неговото Тяло и да черпи от духовните Му дарове, не желае да го стори. И което е най-жалкото – прави го абсолютно съзнателно.

Както свидетелството за свето Кръщение остава заровено под куп книжа в чекмеджето на стария шкаф, така и споменът за Тайнството остава забравен някъде дълбоко в него, заровен под пластовете на ежедневна суета. И в повечето случаи, когато някой попита тези хора за религиозната им принадлежност, те отговарят убедително: ”Аз съм си православен. Само нашата вяра е истинска. Тя е най-чистата и никоя друга не е като нея!”. Каква обаче е ползата от подобни декларативни изявления? Къде са делата на вярата, плодовете на добротолюбието и дори началните опити да се вникне в същността на православното учение? Липсва дори мъничко любопитство, стремеж да се проникне в тайната на основния въпрос за смисъла и целта на личното съществуване – за спасението на душата.

Обикновено православният атеист влиза в храма, когато е връхлетян от трудности и сериозни житейски проблеми. Но дори и тогава той първо ще отиде на врачка или някой да му „лее куршум”, и едва ако тези средства не са били достатъчно „ефективни“, той ще се запъти към църквата.

За съжаление, това не е следствие единствено на десетилетията атеистичен режим, който възпитаваше хората в откровено безбожие и дори в богоборство, а е симптом за пълна немара, за откровено нехайство към състоянието на душата. Този вид православни атеисти приличат на деца, които Христос е хванал за ръката и е въвел в стая, обляна в светлина, но те се измъкват от топлата Му десница и страхливо напускат стаята, като дори не затварят вратата зад себе си.

Дълбоко в себе си те носят истинско съкровище – кръщелната благодат. Скъпоценен дар, който обаче не желаят да отърсят от пепелта и да отворят, за да се насладят на безценния му блясък.

Какъв е начинът да настъпи промяна в тяхното състояние на духовна застиналост? Пътят е свободната воля да бъде първо заинтригувана, а после и ангажирана да потърси извора на живата вода. Необходими са беседи с тях, внимателни разговори, прилагане на адаптивен подход според вътрешното състояние на всяка една личност, за да изпита тя порива на новоповярвалите, които изживяват своето обръщане.

Ако ние си направим труда огънят, който хвърли Христос на земята, да възпламени и техните сърца, то тогава и Бог ще ни помогне в това дело. Та нима Бог, Който от камъните може да направи хлябове, не може да обърне човешкото сърце към истинския път и да запали пламъка на живата вяра в него?

Дълг на всички нас, които сме повярвали и вървим по своя Via Sacra, е да направим всичко възможно да помогнем на тези слепци да прогледнат и да тръгнат в единствената истинна посока – към Царството Божие!