Пустините вътре в нас



Стоя и чакам зеленото на светофара в сумрака на зимната петъчна вечер. Кръстовището е шумно, столично, машините, подготвящи метрото към светлото ни бъдеще, бумтят страховито наоколо, хора и коли нервничат. Най-неочаквано в дясната ми ръка, останала без ръкавица в бързината, се шмугва, без дори да ме попита, друга ръка – малка, топла и мека. „Може ли да мина с вас?” Поглеждам до себе си. Момичето е ниско и пълничко, носи огромно червено яке и очила с дебели стъкла.

Задава въпроса си някак машинално, гледайки напред през очилата и явно без да очаква отговор. Стоим и чакаме двете. Потегляйки я питам дали често минава оттук. „Да, живея наблизо” – отговаря ми тя и все така гледа пред краката си. Не я питам защо не иска да пресича сама – по-важното за мен в този миг е, че някой от тези отчуждени, бързащи хора е потърсил опора в мен и аз се опитвам да му я дам по най-добрия начин… Вече сме на отсрещния тротоар и момичето пуска ръката ми така бързо и неусетно, както само преди миг бе потърсило пристан в нея. Не казва „Благодаря!”, а просто изчезва в тълпата…

Няколко дни по-късно се качвам на един трамвай. Имам навика да заставам най-отзад в превозните средства – може би защото обикновено там е по-празно. Още с качването си обаче забелязвам, че пътуващите се придвижват именно към задната част на трамвая – повечето от тях с разкривени гримаси на погнуса, примесена с негодувание. Вадя от чантата си книга, в която се зачитам и не обръщам особено внимание на това. Хората обаче продължават да се тълпят насам и едва след няколко спирки време виждам причината – на една от седалките в средата на трамвая стои възмърлява възрастна жена с ниско остригана коса и няколко огромни торби в краката си. Тя говори нещо на себе си, а миризмата, която се носи от нея, явно е онова, което кара хората да се отдръпват от съседните седалки с погнуса. Жената слиза и пътниците наоколо, кой по-видимо, кой не чак толкова, въздъхват с облекчение. На следващата спирка слизам и аз. Вървя по улицата, загледана в лъскавите витрини, които лукаво намигват с неоновите си реклами и ни обещават честит и светъл живот. Гледайки и тях, и хората, с които се разминавам, се запитвам дали всъщност ние, „нормалните”, които крачим тук, не излъчваме много по-страшно зловоние от жената в трамвая, но умело се прикриваме зад уж благовидната външност на модерния си живот? Дали не е много по-силна и страшна нашата душевна смрад, наслоена от егоцентризма, късогледото отвращение от различния от нас (с когото всъщност сме едно!) и от неспособността ни да бъдем пълнокръвни новозаветни човеци? В този момент се сещам за думите на Илия Презвитер от „Добротолюбие”-то. Макар и казани по повод на Светото тайнство изповед, си мисля колко подходящи са и в този случай: „но като гледаш изхвърлената нечистота, окайвай себе си… и цялата мръсотия, обвила душата… трябва да предизвика… самосъжаление”. След това „идва” и св. цар и пророк Давид: „Смърдят и гноясват моите рани поради безумието ми” (Пс.37:6). Кой би могъл да каже дали сърцето на мърлявата жена не е стотици пъти по-чисто от нашите сърца?! Може би. Щом така немилосърдно се отвращаваме от брата си и затваряме сърцата си за него. Ала веднъж затворили ги не осъзнаваме, че сами себе си превръщаме в пустини, в чучела, чиито сърца кънтят на кухо. Това неволно ме отвежда към популярното сравнение между Мъртво море и Галилейското езеро: разликата между тях е, че в Мъртво море се вливат реки, но не изтичат оттам, докато в Галилейското езеро и се вливат, и изтичат. Ето защо, Мъртво море е наистина „мъртво”, докато Галилейското езеро гъмжи от живот…

Всеки от нас може да бъде късо­гледото момиче, което никога не пресича улицата самò, или пък лудата мърлява скитница от трамвая. Никой не е застрахован. Всеки от нас може в един момент да изпита въпиеща нужда от присъствието на друго човешко същество, макар и непознато, от добра дума и топлина. Но какво би се случило, ако в миг се окаже, че и светът се е превърнал в пустиня – досущ като пустините вътре в нас – и колкото и да викаме, няма кой да ни отвърне?

Списание Свет, бр. 3

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...