Пътят към ада и пътят към рая

Свещ. Ясен Шинев

Един от най-просветените умове на Светото Православие в настоящото задъхано време, св. Игнатий Брянчанинов, в края на XIX в. изрича една знакова мисъл: “Нашата погибел се извършва чрез прекъсване на общуването с нашия Бог и чрез встъпване в общение с падналите и отхвърлени духове. Нашето спасение се състои в прекъсване на общуването със сатаната и възстановяване на общуването с Бога“ (“Бисери от съкровищницата на мъдростта на Светите отци.“ Сливенски митрополит Йоаникий, Спасение). Това наблюдение е колкото фундаментално, толкова и разломно, и обяснява насоката на развитие на човечеството от „создание мира“. То е дълбоко и пронизващо, проникновено и ясно, поразяващо с простотата си, но е също несвовременно и премъдро. Още повече, че е плод на разсъждение и анализ на един от най-блестящите апологети на Източната църква, епископ и монах, който познава в дълбочина и подробно тълкува наставленията на Светите отци. С течение на времето е признат за тънък познавач на тайните на духовния живот и е един от най-ценените демонолози на Светото Православие. Неговите трудове се четат не само от православни духовници и миряни, но и от католици и протестанти.

На практика тази мисъл обяснява всичко! Тя ясно указва двете насоки на развитие на вечно неспокойния дух на личността. Нашата погибел е настъпила като неизбежна последица от великия срив, вследствие от падението на човека, от бунта срещу волята на Отца и последвалото наказание с прокуждането от блаженството на рая и принудително изгнаничество, тук, долу на земята, в долината на скръбта. Оттогава в някогашната завършена природа на човека са навлезли смъртта, проклятието и грехът. Човекът се превръща в счупен съд, който, колкото и да е изящен и красив, е дотолкова наранен и повреден, че винаги изтича и въпреки блясъка си не може да върне предишната си завършеност. Уви, той е податлив на всички страсти и пороци на старата си природа, които се възпламеняват от неспирните нападения на преданите служители на сатаната, демоните. Затова и нещастията и скърбите в живота на хората от поколение в поколение не само не престават, но и се усилват и набират още е по-голяма мощ и интензивност.

Религията и дълбинната психология дълбоко са осъзнали това и отчитат пораженията, които травмират пълноценното развитие на човешката личност. Промените на различните социални системи и непрекъснатият стремеж да се достигне до някаква рецепта в обществен план са външни и затова дълбоко неуспешни. Причината за това е, че злото е в човека, а не извън него. То е поразило и заразило цялата му вътрешна същност и е опустошило неговия духовен, душевен и физически свят. Никоя социална система, колкото и хуманна и справедлива да е като замисъл и конструкция, не може да промени човека, ако той самият не реши да се промени. Преобладаващата част от хората не искат и не се стараят да се променят, и отдават загубите и нещастията в своето криволичещо битие на другите, а не на себе си. Иска се чувствителна и храбра душа, която да признае своята вина и да пожелае да се промени. Истината е, че човекът е лош, човекът е пропаднал и е въпрос на прозрение да осъзнаеш състоянието, в което сам си се поставил, вследствие от погрешните си избори.

Но хората търсят и намират удобното оправдание, че животът и околните са лоши и не само не ги разбират, но и са настроени злонамерено към тях. Това е пълна заблуда и става така, че непросветеният човек прилича на куче, което се върти в кръг, захапало опашката си, или е като скорпион, който жили околните, а после се самоунищожава. Това е жалкото състояние на човешкия род и малцина са онези просветени души, които търсят истината на познанието, и осъзнали своето падение, започват да се борят с него. Те побеждават света “ката воля и представа“ и намират изход в духовния начин на живот, тръгвайки към очистване и просветление.

Господ Бог е вложил в личността на човека един забележителен дар и едновременно с това проклятие – свободната воля. От него самия зависи как ще я използва. Това е съзнателно решение и на практика става така, че човек прочита над себе си своята собствена присъда. Той или се себепроклина или се самоблагославя! Борещите се получават венци, а ленивите остават роби и във вечноста! В историята – преди, по време на, и след Христа, човекът е свободен сам да избере по кой път да поеме – надолу или нагоре, към смъртта или към живота, към погибелта или към спасението. Да избере пътя към ада или пътя към рая…

Благословени са тези, които са тръгнали по пътя към освобождението от примката на всичко, което ги притиска и потопява надолу. Те се решени да счупят печата на греха и да напуснат зоната на здрача, устремени към истинската, осветена, обетована земя. Те постъпват така, както е постъпил блудният син в притчата от Новия Завет. След като са взели дела от наследството си и са напуснали дома на баща си, следвайки собствената си воля, са се отправили към далечна страна, където са се поддали на страстите и пороците си и са изгубили всичко. Осъзнавайки своето паднало положение и личен провал, в състояние на искрено разкаяние, носейки товара на разочарованията, са взели единственото правилно решение – да се върнат при баща си. Така идват на себе си и в себе си, и потъват в прегръдката на баща си. А прегръдката е Тялото Христово, Неговата Свята църква. Там намират пристанище за корабокруширалите си души. Започват борба, непримирима и нестихваща, за възвръщане на общуването с Бога в пълнота.

По неповторим начин тази духовна битка описва свети апостол Павел: “Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Ефес. 6:12). Врагът на човешкото спасение прави всичко, за да осуети спасението на човека и да попречи на нормалния ход на очистване и освобождение на душата в изкачването на стълбата към вечността. Всички неприятности и прегради, недоразумения, нещастия и всичко, което връхлита, е под негово въздействие, но е допуснато от Всемогъщия и Всемилостив Бог, Който иска да изпита и пречисти душата на своя борец и воин Христов. Единствено Светата църква, чрез своите свети Тайнства, дава рецептата за изцеление и освобождение. Когато някой се ползва от тях, той се възражда с помощта на Божията благодат. Така повярвалият се опитва да си върне първоначалното блажено състояние и да достигне до освещаване на своя ум, душа и тяло, опитва се да постигне обожението на своята личност. Живот с Христа и чрез Христа. Това е неговия път до рая, който макар и тесен, е единственият верен и спасителен! Покаянието, изповедта и най-вече приемането на Тялото и Кръвта Христови са онези изцеляващи действия, чрез които действа всепроникващата Божия благодат.

Но те трябва да бъдат предшествани от осъзнаване на личното падение и нищожество. Уморен от себе си и съсипан от провалите си, човекът да изрече простото: “Грешен съм, Господи. Няма към кого да се обърна – помогни ми!“. Всеки от нас е призван да направи своя избор и да определи посоката на своя живот, и няма как да избяга от тежестта на своята лична отговорност. Няма място за оправдание и бягство от правото на избор, защото самото му неупражняване е проява на слепота и малодушие и носи последиците на това да избереш тъмнината и отстъплението. Никой от нас няма право да бъде безучастен, особено сега, когато времето е разделно и изповедническо, и камбаните на Бога бият за всички. Няма време за самозалъгване и отлагане на въпроса към кого да се насочи търсещият дух на личността. Благословени са тези, които чуват техния звън, и окаяни са онези, които ги пренебрегват. Сега Светото Евангелие са проповядва навсякъде, а сатаната действа явно и натрапливо, не прикрито и подмолно, както досега. Никой от нас не може да остане дълго време на кръстопът и е длъжен да направи своя избор – пътя към ада или пътя към рая!