Радостта да се освободиш от себе си

Всеки един от нас носи печата на своята самоограниченост. Ние сме не само тленни, променливи и противоречиви, но и за съжаление – несъвършени. Изгубили сме пълнотата на личността, напуснали сме блаженството на онова изначално състояние, когато по велика милост Божия сме били обитатели на градината на рая. Но вследствие от първородния грях, бунта на прародителите, сме понесли наказанието Божие, и изгонени от Него, сме пропаднали в този свят, който е опустошаван от стихиите на злото. Изпратени сме в земята на сенките, където с труд и пот на челото изкупваме нашата горчива човешка участ. В нашата природа са навлезли грехът, проклятието и смъртта.

И като последици от тях – нашата ограниченост. Уви, всеки от нас е белязан от нея и тя го следва неизменно като сянка във всичките му житейски пътища. Наранява всеки негов ход и порив да продължава напред, освободен от товара на неизбежната немощ. Тя е участ, но и заслужена присъда. По-точно самоприсъда и част от общото отстъпление. Затова и всеки от нас е по неизбежност ограничен – като творение Божие и като уникална личност. Независимо колко е гениален и талантлив, и колко отдаден е на вдъхновението да превъзмогва своята непълнота. Но онзи, който е призван и призован от Бога да бъде Негов и да Го изобрази в живота си, превъзмогва тази ограниченост в непрестанна битка със своята стара, повредена природа и с противодействието на демоните, воден и озаряван от Божията благодат. И тогава с нейната подкрепа и закрилата на ангелите Божии, ние преминаваме от сила в сила, от знание в знание, като в нестихващата стихия на „невидимата бран“ се борим да осветим своя ум, душа и воля, и да достигнем до обожение.

Това е целта на нашия духовен живот и всеки, дори и най-малък порив, отправен към небето. Във висша степен това са постигнали светците и праведниците, които, водени от Дух Свети са превъзмогнали себе си, освободили са се от всичко, което са носили като тъжно наследство на старата си природа и са изобразили в себе си Христос. Те са пример за освободили себе си личности. Всяко друго понятие за свобода е натрапено отвън, и дълбоко в същността си е погрешно и бесовско, защото не е насочено навътре, към съкровения ни мир, а е плод на духа на този свят. Всички политически и социални рецепти за освобождение са наслоявания и експерименти, които обаче не освобождават човека, а го поставят в друго подчинение и дори робство на външната перспектива, която винаги е променлива и наложена с насилие. Истинската свобода е само и единствено вътрешна! Тя е озарение Божие, вдъхновена от Твореца и последвана от действието на свободната воля на всеки, който иска да счупи оковите си и да се освободи от този свят като воля и представа. Но само чрез Бога и в Бога! Той дава свободата като дар, но само за заслужилите и калени бойци, които са достойни за Неговата милост. Всичко друго е мираж, блудкава измама, която може да ни тласне към саморазрушение.

Опитът на цивилизацията доказва това. Човекът си остава поробен, ако не се освободи отвътре и само с помощта на Възкръсналия Христос. Всички доктрини и социални учения, които прокламират освобождаването на човека и представляват опити за решаване на вечния проблем със социалното зло и очевидната несправедливост в обществото, се стараят да намерят външни и повърхностни решения, и затова рано или късно се провалят. Защото проблемите и особено борбата с вечното и неизбежно зло,  се решават само дълбоко в съкровения свят. Това е свят въпрос на борба с немощта и личната греховност. Човекът е грешен и следователно несвободен, белязан и наранен, “недъгав“, както го нарича св. Игнатий Брянчанинов.

Въпрос на личен избор е да се потърси решение, но то се намира само и единствено вътре, в тайниците на човешката душа! Който встъпи в тази свята борба, разбира, че това е вечна схватка с помислите и чувствата, и се води без пощада. Свято и благословено насилие, но всичко в него си струва, защото залогът е спасението и живот във вечността. 

Затова светците и праведниците са в истинския смисъл на думата победители и освободили се хора. Най-задълбочено това е проумял един от забележителните боговидци на Светото Православие на 20 в., св. Николай Велимирович, който изрича следното: “Щом искаш свобода, първо се опитай да се освободиш от самия себе си. Ако по отношение на знанията главното и най-важното правило е: “Познай себе си!“, то по отношение на нравствеността главното и най-важното правило е: „Освободи от себе си!“… Казваш, че искаш свобода? Тогава трябва да застанеш редом до Бога против себе си и против света. Първо против себе си, защото в самия теб е бойно поле против света. Ако победиш света тук, в себе си, на главното бойно поле, ще го победиш и във всички направления. А дори и да го победиш във всички свои направления, но не го победиш в самия теб, той ще остане непобеден в главната си крепост. Ако не победиш себе си, с всичките си останали усилия можеш да постигнеш единствено това, че ще се местиш от един затвор в друг и от една клетка в друга. Без освобождение от самия себе си обществената свобода, научната свобода, държавната свобода и интернационалната свобода са само съблазнителни и лъжливи названия на различни затвори и разнообразни клетки.“ (“Житие и слова“, стр. 144/145).

Християнинът във висша степен е освободил се човек. Той се бори не само за място в Царството Божие, но и за освобождение от страстите си, които го подчиняват на властта на духовете на този свят и дявола. Това е Неговият Кръст и благословение, и той трябва да го следва до последен дъх, въпреки всеки и всичко. Тогава душата на подвизаващия се пребивава в радост неземна, благодатна и боговдъхновена, и тя няма как да бъде изразена и обяснена на друг, освен на онзи, който също ѝ се е посветил и я е постигнал като истинско освобождение!