Рицари без броня

О. Ясен Шинев

Колко много  съвременният православен християнин прилича на рицар без броня! Нашият свят става все по-луд и все-по лош, и стихиите на злото са толкова пронизващи и всеобхватни, че погледнато по светски – той, последователят на Христос, е един драматичен, дори трагичен герой.                                                                    Връхлитан отвсякъде от хиляди изкушения, той е застанал в центъра на своята лична арена с кръста на гърдите си, със слово или само с примера си, и проповядва евангелската истина. От гледна точка на логиката е толкова крехък, нежен и беззащитен. За голямата част от хората е полуреален, наразбираем, объркан и дори луд. Някакъв странен аутсайдер, който няма сили да намери мястото си в обществото.

Нека да не бързаме да казваме, че така е било винаги. Защото след героичното изповядване на вярата през ранните векове – от официалното признаване на християнството и по късно, след приемането му като господстваща религия в Рим, когато е легитимирано и официално въведено в историята, до настоящите дни – нещата са се променили много. Истински вярващите знаят, че са в положение на непрестанно гонение и житейският им път винаги е бил тесен. Ние не сме от този свят и нашата родина е небето. Ние сме посланици на Бога на земята и вестители на Неговото царство. За това говорят Спасителят и св. ап. Павел, и всички светии, които не само го повтарят, но и изобразяват с примера си. Животът на вярващия е подвиг и върви по линията на най-голямото съпротивление с духовете на земята. Той гори като мокро дърво на бавен огън и каквато и да е промяна на психологическия подход или тактиката на оцеляване не помага особено за решаване на проблема със сблъсъка със света, защото изповеданието ни е противоположно на Неговото. Така е било, така е, и така и ще бъде! Стихията на „невидимата бран“ започва от първия съзнателен миг, когато някой повярва и сърцето му се разгори от „небесния огън“ до последен дъх.

Но все пак през дълги периоди в историята християнството е било поставено в центъра на обществения живот. Нещо повече, учението на светата Църква и гласът на нейната проповед не само са се чували, но и всички, доброволно или не, са се съобразявали с тях. Векове наред на Запад, а и в светото Православие, гласът на Църквата е бил всеобщ морален коректив и е оформял общественото мнение. Но впоследствие духът на Ренесанса и новото време, във всички превъплъщения на постепенно възприеманата модерна реалност, го изтласкват встрани и назад от неговото първостепенно място. Особено след разочарованието от Първата световна война и безбожния режим на комунизма, до края на миналия век. А след това връхлетялата либерална демокрация и постглобализмът си поставиха за задача не само да го дискредитират, но и да го подменят като ценност и послание.

Това прави нашата задача още по-трудна. Дори невъзможна, ако се уповаваме само на своите човешки сили, а не на Него – Вседържителя Христос. В момента всички предизвикателства от ведрото на Водолея в неговата прогласена навсякъде ера ни връхлитат от всички страни с цялата примамливост на езотериката. Ние сме в състояние на гъвкава кръгова отбрана.

Целият проблем на християнина от социална гледна точка е, че той няма право да използва богатия арсенал от оръжия, от които хората се ползват без уговорки и скрупули, за да оцелеят и да постигнат целите си в света. Всички  механизми работят на пълни обороти и настоящото време във висша степен проповядва евангелието на просперитета. Но те няма как да бъдат използвани от вярващия, защото неговото верую е не само различно, но и диаметрално противоположно. Неговата истина е „отвъдна“ и няма как не произведе сблъсък със земната проповед. Дори старозаветната проповед „око за око, зъб за зъб“ е непригодна и неприемлива. Защото ние сме „нова твар“ в Христа и нашата проповед е откровение на любовта. На нас не само не ни е позволено да мразим тези, които ни обиждат и мразят, а дори да мислим каквото и да е зло против тях. Нещо немислимо до Новия Завет – ние имаме свят дълг да простим и да се молим за враговете си!

Покъртителните думи на Сина Божий към тези, които са Го предали: “Отче, прости им, понеже не знаят що правят“ (Лук. 23:34) са синтез на всички, които вярват, и са решили да Го последват по трънливия път до Неговото царство. Пример за това са първите свети апостоли и вестители на евангелската истина, св. Павел и св. арх. Стефан, и всички светии досега. Техните имена изграждат един вечен пантеон, пред който сме длъжни да коленичим. Те са победили света с прошка и любов. Христос очаква от всички нас не да бъдем храбри като лъвове и горди като орли, а мъдри като змии и незлобливи като гълъби. А това означава да утихнем, да се смирим и да знаем, че каквото и да ни се случи, е за добро и за спасение на  душите ни. Защото имаме само един враг – сатаната! А всички, които ни пречат и ни мразят, са съзнателно или не под неговото мощно въздействие.

По най-ясен и красноречив начин това е изразил св. ап. Павел, който изрича: “Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправителите на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Неговото откровение обяснява всичко.

Какво повече можем да добавим или да направим ние, рицарите без броня? Длъжни сме с въздишка да понесем кръста си, да преглътнем горчилката от гъбата с оцета и да постъпим така, както апостолът на народите е изрекъл: “злословени – благославяме; гонени – търпим; хулени – молим се“ (1 Кор. 4:12).

Кой от нас в собствения си живот не е преживявал горчиви разочарования, не е понесъл подигравки и обиди от близки и далечни, или най-подли предателства от хора, на които е помагал и е отдавал част от себе си? Всеки има своя траектория и травматичен опит като вярващ в сблъсъка си с духовете на земята. Но в тези моменти не само е бил сходен с отритнатия Христос, но е проумял до болка, че сам и без Неговата благодатна помощ наистина не може да направи нищо…

Не просто пламенните слова на великия Павел в признанието му за неговата немощ, а взирането в собствените пътища ни е научило на това. Едва когато сме безсилни, главите ни се свеждат и очите ни се пълнят със сълзи в явната невъзможност да победим сами връхлетялото изкушение и да понесем пронизващата болка, и тогава, въздъхвайки, проплакваме: “Господи, не мога повече, помогни ми!“. В този момент става онова малко лично чудо и усещаме тихото Му и невидимо появяване, което не само ни утешава, но и решава въпроса, който изглежда нерешим. С наведена глава и дух съкрушен…

Това е целта и затова ни се праща – за да осъзнаем, колкото се може повече, че сме наистина нищо без Него. Той иска от нас да проплачем, да се отпуснем изтощени в прегръдката Му, да се сгушим като малко дете в топлия скут на силния си баща и да се оставим на Неговата воля. А ние просто да я последваме, докато Той ни носи на ръце…

От най-големите до най-малките в светата Църква, всички минаваме през този път на помъдряване и достигаме до най-важния плод на духа – смирението, което е ключът за влизане в Неговото царство. Това е нашият подход, вечният modus operandi. Всичко друго е отстъпление… Но Христос така обича тази наша беззащитност… Защото това е най-добрият начин да прояви Своята грижа и да ни изпрати Своите свети ангели, за да ни закрилят под покрова на крилете си. Ще ни даде Своето всевъоръжение, което ще победи всичко, което може да ни връхлети… Борбата за доброто в този свят не е загубена кауза и ние търсим надежда и изход от неговата примка в Него и в светата Църква. Той ни е обещал, че ще бъде с нас, като многократно повтаря „Не бойте се!“. Затова да не се страхуваме от ужасите на света и всичкото зло, което ни връхлита, а с жива вяра и твърдо упование да се държим с двете ръце за дрехата на Христос.