Светлина в мрака

Знаете ли, че една нищожна случка или дори само една дума може да промени живота на човека? Или да му даде отговор на неразрешими въпроси, променяйки вълшебно начина, по който той възприема света? Това се случи наскоро и с мен.

…Чаках на опашка в мъничка бакалия, където между рафтовете и касите с бирени шишета мъчно можеха да се поберат двама-трима. А бяхме повече. Всички гледахме мрачно и тъпо, с оня унил, безизразен поглед на човека, който се чуди защо още живее. Мрачен и унил бях и аз. Зад тезгяха стоеше жена на неопределена възраст, слаба, повехнала, с торбички под очите. Беше облечена съвсем бедно, личеше, че е претоварена и уморена; в полумрака на бакалничката сивото й лице изглеждаше безкръвно като на старица. От всички нас само тя се усмихваше.

Усмивката ту изчезваше, ту осветяваше пак лицето й; в тези мигове то ставаше топло и благо. Очите й заискряваха с някаква необикновена светлина. Вместо да поеме небрежно парите и да хвърли презрително хляба или биреното шише в ръцете на купувача, както се полага на нормална софийска продавачка, тя се суетеше около него с такова внимание, сякаш той й беше роден син или брат. Обясняваше, съветваше, препоръчваше едни свои стоки и предупреждаваше срещу други. Ако купувачът се колебаеше, потънал в униние, сякаш чудейки се защо изобщо се е родил на света и какво, по дяволите, прави тук, тя го чакаше търпеливо с милата си майчинска усмивка. Така постъпи и с мен.

Когато излязох от бакалничката, усетих някаква промяна в себе си. Целият мрак от душата ми беше изчезнал. Внезапно забелязах топлия майски ден, слънцето, светлината, чух птиците, които чуруликаха с такъв безпределен копнеж и страст, сякаш бе първият ден от сътворението на света. Хората, които досега ми бяха изглеждали отвратителни и грозни, изведнъж станаха красиви като млади принцове, – свежи, девственочисти Адамовци и Еви, излезли току-що от ръцете на Твореца.

Усещах някакво приятно гъделичкане в гърдите си. Откъде, защо бе тази странна промяна? Не можех да разбера. Чудех се на себе си. И тогава изведнъж се сетих. Да! Думата.

Само една дума. Продавачката ме нарече „слънчице“. Или може би „гълъбче“, „миличък“… нещо от този род. Не помня точно. Всъщност няма и значение. Важното е, че беше много приятно. Абе аз си знам, че съм слънчице и миличък, но съвсем друго е да ти го каже непознат човек… И тогава разбрах, че това е нещо, което ми се случва за пръв път от много, много години.

Тази непринудена доброта, топлина между хората – тя все още витаеше по времето на моето детство… И както някога вкусът на една курабийка възкресил за Марсел Пруст света на неговото минало, така и в мен внезапно възкръснаха отдавна забравени неща. Тогава, в детските ми години, небето беше по-синьо, слънцето по-ярко, тревата по-зелена. Светът беше по-тайнствен, по-божествен. В парка до нас бродеха елени, а нощем – духове и нимфи. От пластилин и водни бои можех да създавам каквото си поискам – бях истински чудотворец, същински малък бог. Излишно е да казвам, че и човешките същества, между които растях, бяха съвсем други.

Стоях като вцепенен посред тълпата от минувачи и се усмихвах. Може би те се блъскаха в мен и ме зяпаха или ме ругаеха, но аз не забелязвах нищо. Да… Слънчице…

Мракът

…Всъщност нямах кой знае какви причини да се радвам.

Сутринта на същия ден бях прочел във вестника интервю с известен наш интелектуалец. То бе озаглавено така: „Мрак“. От време на време такива текстове се появяват в печата; най-често това са беседи с поети, писатели, художници, професори по литература. Някаква безпределна мъка лъха от тях. Културните хора в тази страна, чийто брой става все по-малък, изстенват с вой болката на душата си. Мрак! Живеем в свят, който се руши. Страна и народ, които бавно загиват. Епоха – бунище на човешката история. Злото тържествува. Доброто пропада. Честните хора са излишни. Добрите са неудачници, loosers. Просперират само мутри, мафиоти, ченгета, крадци. Държавата е разядена от корупция до основите. Партиите са просто комерсиални структури, всяко ново правителство идва на власт, за да се налапа. Отвсякъде – чалга, бездуховност, агресивна псевдокултура, жива порнография. Всички стойности са загубени, всички ориентири – изчезнали в тъмнината. „Всички се отклониха, станаха еднакво покварени; няма кой да прави добро, няма ни един“ (Пс. 52:4).

А най-ужасно е чувството за пълно безсилие. Убийствено усещане. И аз съм го изпитвал. Ти можеш да говориш, да крещиш за тези неща – имаш пълната свобода, да, – но все едно, че го правиш насън. Ужасно е да знаеш, че нищо не зависи от теб. Ужасно е да се усещаш като червей, смазан под ботуша на живота. Знаеш, че си прав, но твоята истина, твоята правота не са нужни никому. Само тровиш душата си с тях.

С тези мисли бях започнал деня. Не твърдя, че ги прехвърлях всички през мозъка си, но те някак оставаха отзад като фон на всичко, с което се занимавах. Тъй човекът, който живее недалеч от морския бряг, чува шума на вълните – по-силен или по-далечен – да приглася на всеки друг звук в живота му. Разбира се, тези състояния на духа не са постоянни, но докато си обзет от тях, неволно вярваш, че ще пълзиш под товара им чак до смъртта. С това усещане кретах и аз през празните, сякаш безкрайни часове на този ден, както бях кретал с него и през много други дни.

До момента, в който срещнах Продавачката на бира.

Светлината

Заедно с бирата, която взе с усмивка от касата в малката си бакалия, тя сякаш ми подаде и някакъв тайнствен знак. Мислех над него и се чудех какво е това.

Какво всъщност се беше случило? Какво от това, че някой те се е отнесъл мило с теб и те е нарекъл „слънчице“? Нима нещо в живота ти се е променило? Не. Тогава защо бе това чувство на радост и обнова на целия живот?

Вървях по улиците и се радвах. Вече разбирах смисъла на посланието. То не беше дошло отвън; идваше от самия мен. „Слънчице“ – това значеше: всичко е наред. Животът е красив. Нито едно от хубавите неща, които обичаш, не са изчезнали; те просто са слезли под повърхността. Но ето че ти намигат и ти дават знак за себе си. Ако искаш, можеш да заживееш веднага в техния свят – света на красотата, света на нежността. Ако искаш, остани в онази грозна вселена, която си създал сам със своя страх, притеснение, омраза. Избирай. Всичко зависи само от теб.

Не се тревожи! – казваше сякаш Продавачката на бира. Бог е с теб! Душата е всемогъща. Ти създаваш всеки ден света, когато се будиш сутрин. Всичко зависи от теб, сине Божий, подобие Божие. Ако си мрачен и зъл, и светът ще е зъл; ако си чист, и светът ще е златен, красив, добър. Праведникът вече живее в рая; неговата праведност е неговият рай! А злодеят и приживе е в ада.

Колко нищожни са човешките страхове и грижи! Виж безбрежния Божи свят. Нима Бог е изчезнал? Нима Христос не е умрял за теб? От какво всъщност те е страх? Не знаеш ли, че си Божи великан? Не е ли душата ти нещо необикновено, безбрежно, велико? Душата е лъвица – казва Казандзакис – а грижите са нейните въшки. Но ще настъпи час и лъвицата ще се изправи, ще изреве и ще отърси въшките от себе си!

Това казвам днес и на теб, приятелю, който си толкова угрижен и озлобен. Стани и влез в света на красотата! И всичко ще се промени. Но ще кажеш: животът е толкова голям, а аз съм толкова малък! Толкова безсилен! Не се заблуждавай. Ти си по-голям от живота и по-силен от света. Той е временен, ти си вечен. Всъщност няма такова нещо – свят. Светът не съществува. Ти го създаваш всеки ден с това, което мислиш и правиш.

Светът започва от нас, приятелю. Той се появява наново всеки ден и всяко утро и е празен като бял лист хартия. Какво ще напишеш върху него? Може би някоя грозна псувня? Или: „В началото беше Словото“? Ще кажеш ли днес на своя брат-човек „слънчице“, или ще му викнеш: „въшко, пукни, умри“? Решавай! Твоят свят е в твоите ръце.

Ще кажеш: какво да правя? Мога ли да променя всичко отведнъж? – Можеш. – Откъде да започна? – Сам ще напипаш пътя. Но хайде, от мен да мине, ще ти посоча няколко първи стъпки…

Това е толкова лесно

Започни с примера на Продавачката на бира. Старай се да казваш на всекиго думи на симпатия и любов. „На всекиго“ значи и на непознати, с които те сблъсква животът. Нека това да ти е Първото правило. Разбира се, трудно е да кажеш „слънчице“ на човека, с когото само сте се разминали на улицата; но на всеки, с когото ти се е случило да завържеш макар и съвсем формален разговор – келнера, продавачката, клиента, чиновника, чистачката – винаги можеш да кажеш нещо от този род. Оставям избора на думите на теб. Но започни поне с думите „миличък“, „миличка“ – придружени с топла, човешка усмивка. Търси поводи, за да заговаряш хората. Винаги се усмихвай. Гледай човека право в очите. Ако можеш, погали го лекичко по ръката или рамото; физическият допир предава топлина. Не се отнасяй формално към това, влагай цялата си душа. Така обикновените форми на учтивостта ще станат за теб чудесна духовна школа. Ще изпитваш радост и удоволствие всеки ден.

Правило Второ – старай се да говориш с човека за това, което го вълнува и което му е интересно. Интересувай се искрено от него. Винаги благодари и благославяй. Не пропускай случай да кажеш: „Бог да те благослови“. Можеш да благославяш и наум, ако нямаш друга възможност. Упражнявай се в това. Ако поднасяш храна някому, непременно му пожелай от сърце: „Да ви е сладко!“ Помисли само колко приятно би било да ти кажат това! Тогава какво ти пречи да започнеш пръв? Един човек ще увлече с примера си десет; десет души ще увлекат хиляда. Ако се появи движение за всеобща приветливост, народният живот ще се преобрази. Всички ще се родим отново, повярвай ми.

Божият данък

Но, разбира се, християнинът не може да се ограничава само с благословии и усмивки. Има един текст от Евангелието, което искам да напишеш с големи букви и да го туриш над леглото си, над бюрото си – навсякъде. Запиши го също и в тефтерчето си и го препрочитай всеки ден:

“Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.


Тогава праведниците ще Му отговорят и ще кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.

Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.


Тогава и те ще Му отговорят и ще кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен“ (Мат. 25:34-46).

Разбираш ли? Бог ти го заповядва! Е да, трудно е да изпълниш веднага всичко. – В такъв случай започни с нещо по-скромно. Първо правило: отдели няколко процента от месечния си доход за милостиня и помощ. Нека това да ти бъде като данък, с който се самооблагаш доброволно, – облагаш всичко, което придобиваш като материално благо в този живот, както навремето предците ни са плащали десятък или както мюсюлманите плащат зекят. Само че ти го плащаш директно на Бога – разбираш, нали? Бъди ревностен в тази служба и не я занемарявай. Когато ядеш, пиеш, караш кола, почиваш на море, купуваш къща, първото, което трябва да помислиш, е: платил ли съм от това Божи данък? Отвори гардероба си с хубавите дрехи: платен ли е Божият данък от тях? Ако не, вземи част от тях и ги дай на бедните. Свикни да мислиш винаги за това. Божият данък може да се изплати на всеки човек, който е в беда или нужда. Правило Второ: никога не отказвай на човек, който те моли за помощ. Винаги давай и на просещия милостиня. И не символични суми, а толкова, колкото ще му стигне поне за обяд или вечеря. Когато даваш на някой клетник, не си криви лицето, сякаш той ти е бръкнал в черния дроб; направи го с поклон и топло: „Бог да те благослови!“ В края на краищата този човек е най-големият ти благодетел: срещу някакви си нищожни грошове той те вкарва в Царството Небесно. Благодари му и го благослови!

Да ти се връща стократно

И Бог ще ти върне това, което си дал, стократно. Искам да чуеш нещо, което ми разказа наскоро един човек.

„Прибирах се една вечер вкъщи – не от работа, а от търсене на работа. Бях безразботен, живеех под наем. У дома ме чакаше жена ми и двете ми деца. Бях капнал от изминалия тежък, безрезултатен ден. Когато слизах на спирката в нашия квартал, видях една окъсана, дрипава старица да говори нещо на хората, които не й обръщаха никакво внимание. Не просеше милостиня, просто се доближаваше до всеки и молеше нещо. Стигна и до мен. „Помогни ми, чедо, нямам пари за хляб“, каза тя със слаб, треперещ глас. Стана ми много мъчно. Изведнъж бръкнах в джоба си и й дадох последните пари, които имах – една двулевка. Не знаех дори какво ще ядем със семейството ми тази вечер.

Старицата се разрида. „Господ да те поживи, чедо“, нареждаше тя. „Ти си първият, който ми даде нещо. Да ти се връща стократно, стократно…“

На следващия ден тичах отново по обяви за работа. Вървях по улицата, угрижен и мрачен, когато един добре облечен човек се доближи бързо до мен и ми подаде някакъв плик. „Това е лично послание от Бога за вас“, каза любезно той. Поех машинално плика. Вървях и го мачках в ръцете си. Случвало се е и друг път да ми бутат листовки и пликове на улицата; мислех, че това е поредното „послание“ от някоя протестантска секта. Видях наблизо кофа за боклук и тръгнах към нея, за да изхвърля плика. Чувствах се толкова смазан от мисли и грижи, че дори не ми се искаше да го отварям и да чета религиозните глупости, които съдържаше. Вече го пусках в кофата, когато някакъв остатък от обичайното ми любопитство надделя. „Я да хвърля поне един поглед“, казах си аз в последния момент. Отворих плика. В него нямаше нищо друго освен две столевови банкноти“.

Човекът, който дори не е християнин, признава и сам, че няма друго обяснение освен това – че благословията на старицата наистина се е сбъднала и Ангел Божи му е върнал милостинята стократно. Какво пък, вземи си поука и внимавай с хората, които срещаш на улицата. Винаги съм казвал, че Ангелите крачат между нас.

Една бучка повече

Всяка честна и почтена работа е угодна Богу. По-добре да си чистач или хамалин, отколкото милионер с нечисти, вонящи на измама пари. Ако си търговец или продавач, старай се да даваш винаги малко повече срещу парите, които си получил. Това е правилото „една бучка повече“. И Господ ще благослови твоя труд. Ето какво пише в едно свое писмо до някакъв бакалин св. Николай Сръбски.

„Нашият Спасител е казал: „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“ (Мат. 7:2). И ти, със своя личен опит, свидетелстваш, че тези думи са свети и истинни.

Момчетата, които си наемал на работа в твоя магазин, едно след друго започвали да те крадат. Уволнявал си ги и си ги сменял с нови. Взимал си момчета с най-добри препоръки за честност и съвестност, но и те се оказвали крадливи. Това понякога те вбесявало, понякога те довеждало до отчаяние. Непрестанно си се оплаквал на своите приятели от чаршията, но никой не могъл да ти даде съвет. Обикновено ти казвали: „Какво да се прави, такъв е светът днес”. Накрая Бог ти изпратил истински съветник.

В града пристигнали руски монаси, събиращи помощи за своя манастир. Една сутрин влезли и в твоя магазин. Дълго си разговарял с тях. Накрая си се оплакал от своите работници. Докато си се жалвал, един стар монах те гледал внимателно право в лицето и мълчал. Когато си завършил жалостивата си тирада, старецът казал: „Има лек за това!” – Как? Къде? – „В самия теб – отговорил старецът. – Отсега нататък внимавай как сам ти отмерваш стоката на своите клиенти. Препълвай мярката, винаги я препълвай! И кражбите ще престанат”.

Гръм от ясно небе! Никой преди това дори не бил ти намеквал, че те крадат, защото и ти крадеш. Ти си крал от купувачите чрез неточната мярка, затова и наетите от теб продавачи са крали от теб. Веднага си започнал да правиш точно обратното. Препълвал си мярката на всекиго. Няколко бучки захар повече, няколко зърна кафе или ориз, или някакви други продукти. Точно както постъпвали старите търговци. От този момент кражбите в твоя магазин престанали. Същите момчета, които по-рано те крадели, сега са при теб вече няколко години. Всички работят честно и никой не краде. Търговията ти потръгнала. От онзи момент, когато старият духовник ти отворил очите, за да познаеш истината, ти просто чувстваш Божията благословия върху себе си. И сега като някакъв евангелски проповедник, учиш цялата търговска улица. Вместо да търсиш съвети, сам съветваш другите. А на стената в твоята бакалница си поставил дъска, на която с едри букви е написано: С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.

Бог да те поживи и благослови!“

Денят на детето

Веднъж, когато бях учител, едно момиче ми честити Деня на детето. (Беше 1 юни). Учудих се. „Та аз не съм дете“, отвърнах аз. „Защо ми го честитиш?“ – Тя се усмихна широко. „Всички сме Божии деца, господине!“ 
Запомних това за цял живот.

Списание Свет, бр. 2/2011

Поръчай списанието >>>

Изтегли списанието като PDF >>>