Световният светец

Дневници от вселенските пътешествия на един православен поклонник

СЕУЛ, ЮЖНА КОРЕЯ
Юли, 2015

За да стигна до квартал “Хонде“, въртя педалите два часа в неделната сутрин в 11-милионния мегаполис. Но ми харесва така – ободряващо е, вече съм се аклиматизирал, свикнал съм с дишаната влага, все пак цял месец съм тук. Поемам от крайния квартал “Каянг“. Алеите за колоездачи са изрядни, общо-взето като всичко останало. Дори на паркингите на големите търговски центрове има млади регулировчици в ризи и панталони, стъпили на нещо като малък постамент или дори сцена, които, когато ги подминеш, изпълнил командата им, ти се покланят бавно и почтително. Това важи даже за колоездачите. Хващам дългата алея на парка “Хан“ около едноименната река. Като поредица от телевизионни реклами покрай мен преминават бейзболни игрища, тичащи хора с характерни маски заради мръсния въздух, сградата на Парламента. После забивам в кварталите, огромният жълт хотел на консорциума “Lotte”, тесните улички, притворена кухня на схлупено ресторантче, в която от сутринта се готви – тенджери с неизбежния бял ориз, мирише на транжирано червено месо и пикантни подправки. Накрая слизам от колелото и започвам да го тикам нагоре, защото последната улица е стръмна, къщите стават по-ниски и, кацнал на възвишението, изниква православният храм към Вселенската патриаршия “Св. Николай Мирликийски “.

Удивително е да присъстваш на литургия, отслужена на толкова далечен език като корейския. Ориентирам се по движенията и интонирането, ето Малък вход, ето Велик вход, възглас, “двери-двери“, дърпат завесата, после обратно. Възприемам с едни такива мистични сетива, сякаш не съвсем мои. Тук има всякакви хора – местни, руснаци, гърци, българи. Подразбираш на дело онова “… В една свята, вселенска и апостолска Църква“ от Символа на Вярата. Не видях човек, който да не се причасти. Може би само аз. Отвън си имат цял комплекс – с църковен магазин, енорийски център и неделно училище.

Черкувам се тук неделите. После карам наобратно към дома, в който лази и гука моят племенник Борис. Не ми разрешават да го сложа във велосипедния кош – разбирам ги. Но пък го извеждам в близкия парк. Чета му части от Евангелието. Той блажено спи и сънува Бог знае какво.

В Южна Корея статистически най-много са будистите, нормално, но по-скоро култът е към конфуцианските ценности – чест и дълг към по-възрастните и към по-висшестоящите във всяка една йерархия, особено в корпоративната. Оттам и икономическите резултати. Но има и много секти и не говоря само за Муун или онези симпатяги, които говорят за богинята-майка дори по нашите софийски улици. Има и много протестанти, дори процентът им е на второ място, не толкова далече от този на изповядващите будизма. Издигнатите светещи кръстове, като неонови реклами, индикират местата, на които се събират. Бях при едни, мисля, методисти или баптисти, не помня добре. Очаквано беше повече като концерт, всички в костюми и фракове даже, усеща се като регулярна среща за приятно прекарване и последваща раздумка.

Тръгнах си, когато се белнаха пликовете за дарения. Бях и в красивата католическа катедрала в Китайския квартал. Явно навсякъде по света има Китайски квартал и католическа катедрала. Православните са най-малкото християнско стадо в Корея, което обаче по евангелски не се бои, защото техният Отец е благоволил да им даде Царството.

БАНКОК, ТАЙЛАНД
Август, 2015

Ям два вида “Пат-Тай” – с телешко и скариди – в една мръсна закусвалня. Това е традиционното местно и много люто, но и страшно вкусно, ястие. Освен месо или морски дарове, основна съставка в него са соевите кълнове, Жената-собственик-управител-готвач-барман-сервитьор, всичко в едно, от време на време влиза в кухнята и полягва на едно легло пред включен телевизор. Виждам този домашен етюд, защото завеската издайнически не е дръпната докрай. На стената пърпори задължителният по тия ширини и жеги очукан вентилатор. Гася пожарите в стомаха с една ледена пенлива бира “Чанг“, или “Слон“. На съседната маса шумен пиян дебел риж американец, тип “redneck, от Тексас примерно, надига множество стъкла от горното, обграден от двете си дечица, жена си и двуседмичната местна малолетна държанка. Всичко е нормално в тази сексуално-туристическа страна, в което първото е най-нормалното нещо на света. Предлага ми го и момичето на касата в универсалния магазин 7-Eleven, верига, популярна в Азиатския свят, докато ѝ давам да ми маркира сандвича и бирата по-рано през деня. Много искат да си намерят богати западни мъже и да си тръгнат с тях. Затова Европа и Америка са пълни с тайландки и филипинки. Казвам , че не съм богат и съм по-скоро от Изток, ама истинския Изток, Изтокът на изтоците, от където идва Светлината на Света. Тя ме гледа неразбиращо. Аз отминавам.

Вчера пристигнах на стоп от Адамандското крайбрежие, морето, лагуните, най-красивите плажове на света, Краби и Ко-Пи-Пи. Пътувах в откритата каросерия на един пикап, дори ми стана студено, естествено бях по къси гащи, фланелка и сандали. За момент ме нападна параноята, че ме отвличат двамата сурови мъже отпред, защото почнахме сякаш много обходно да се движим, не по магистралата. А по това време в страната издирваха терористи… Оказва се, че под мейнстрийм образа на Тайланд, свързан с красивите плажове, масажите, секс туризма и кино-литературните препратки, всъщност се крие една доста противоречива реалност. Повече от година в страната управлява военна хунта, начело с генерал Праут Чан-оча. Уви, животът не е туристически гайд.

Допивам бирата и ставам. Преминавам отвъд разкапаните плодове по сергиите, лъстивите жени, които мамят в прохладата на масажната маса, въобще през порока, изнесен като норма на улицата, и стигам до руския храм “Св. Николай” в един по-тих квартал. Кубетата са именно руските златни “луковици“, които просто не можеш да сбъркаш. На входа посягам да целуна ръката на изпречилия се на пътя ми духовник, но той се развиква, че е “само дякон”. На прага си събувам сандалите. В Тайланд се събуваш, преди да влезеш където и да е било и внимаваш, като седнеш на земята, голите ти мръсни крака да не сочат някого, защото това се счита за голяма обида. Изобщо обувките и краката тук са нещо мръсно, обидно, досущ като в мюсюлманските страни. С тази разлика, че тук внимаваш по някакъв начин да не обидиш и Буда, например като си носиш неговата малка глава за сувенир на връзката ключове… Когато влизам в храма (изпотените ми табани оставят мокри кални следи по плочките), почти веднага отдавна неказвани и забравени молитви започват да извират от ума и устата ми. Може да е психологически момент, свързан с усещането за изключителност от новото далечно от дома място и преминатите пространства и изпитания към него. Може и това да е тази необикновена молитвеност, но преди всичко, вярвам, е Божия благодат, благословение, дар и откровение.

Футбол и селфи с децата на Банкок

Взимам си една малка наглед нищо-и-никаква пластмасова, паянтова иконка на св. Николай от магазинчето. Как се казва “канаския” на Тайландски? За мен си остава велика азиатска находка, която по-късно ще стои молитвено в тъмната тайна стаичка на дома и сърцето ми. Навън не пропускам да поритам на улицата с местни деца, голи до кръста. Веднага ме обграждат – близо двуметров брадат чужденец – и ме запят като инопланетянин. Галактиките обаче се обединяват от парцаливата футболна топка, която някой подхвърля. От нея стърчат кожи и конци, плондир се издува, но що-годе се търкаля. Не – идеална е!

С. ПОПОВЦИ, БЪЛГАРИЯ
Април, 2017

По предание, първите поселници тук са били българи от Южна България, избягали при нашествието на турците и избрали тъкмо това място, понеже намерили добри условия за поминъка си – скотовъдството. Често пъти названията на отделните селища в региона, а и не само, се добивали от името на техния основател. Така например Поповци носи названието си от първия му поселник – някой си свещеник (поп). Този поп отначало се установил някъде по пътя от Габрово за Севлиево. Обезпокояван обаче от турците, той напуснал шосето и се заселил на едно малко възвишение вдясно от пътя, на около 5-6 км от Габрово. Ето така се създало селото Поповци.

Селският храм в Габровския Предбалкан “Св. Николай“ е типичен за онази повсеместна, някога тогава, църковна архитектура по нашите земи – дълъг е като голям самун хляб, нисък и със зидан камък, който ще издържи вероятно и Апокалипсиса.  Днес кофарите на дворната порта и входната врата са почистени от ръждата. Това се случва няколко пъти в годината – на Храмовия празник, на Възкресение и на чрезвичайни събития като това. Защото днес има Свето Кръщение. Моят племенник Борис става преди всичко мой кръщелник.

С отец Стефан в храма „Св. Николай“, Поповци. Вижда се иконата „Матер Божия“, дарена от уста Продан Кольов Христов.

Моят пра-пра-праотец уста Продан Кольов Христов е дарил проскинитарната икона “Матер Божия“ в този храм. На нея е записана датата на дарението – 1 март 1899 г. – и автентичен надпис: “От Майстор Продан и чадата му от село Мархолити” (днешното съседно село Мрахори, където е родовата ни къща по бащина линия). Уста Продан е забележителна личност. Той е ученик и чирак на Генчо Новаков от Трявна (или Генчо Малкия), който пък е ученик и чирак на Генчо Кънев (Генчо Големия), който пък е ученик и чирак на самия уста Кольо Фичето. Всъщност именно Генчо Малкия е строил Поповския храм и нищо чудно да го е правил заедно с нашия Дядо Продан, който, освен проскинитарната икона, да е дарил и труда си. За тях двамата се знае, че сградите им не падат при голямото земетресение от 1913 г. Има данни, че със сигурност уста Продан Христов е участвал в построяването на храм “Св. Троица“ в Габрово (черкувам се там, когато се прибирам), на източното крило на Априловската гимназия – първото новобългарско светско училище от 1835 г. (на което разбира се и аз съм възпитаник), на част от сградата на Драматичния театър “Рачо Стоянов“ в града, на Регионалния исторически музей (на чиято фасада има негова паметна плоча), Църква в Свищов и ред други.

Сега, 118 години след дарението, още един потомък на Дядо Продан стана Христов.

СВЕТОВНИЯТ СВЕТЕЦ
Навсякъде, всякога

Той е почитан по цялата земя. Това е може би най-вселенският светия. На негово име се строят и (п)освещават храмове в Сеул, Банкок, село Поповци, нашата столица София (има няколко, че и руско подворие тоже; изобщо св. Николай е любим на руската православна душа и това личи от имената на много руски задгранични черкви), разбира се Патара (родното му място), Мира (където е бил владика) и Бари, където са мощите му. И къде ли не още…  изобщо – световен светец.

Свети Николай спасява бащата и трите му дъщери, руска икона

Ето го и него, пътешественикът-подвижник, който продължава да пътува на кораб из световния океан на историята, сякаш вечно отправен към Светите земи, но и към Небесното Царство. Възкресява моряка, който се убил при падане от върха на мачтата. А това е образ на всеки един от нас, подхлъзнал се от греха.

Е, трябва да признаем, че в известен смисъл световната известност на св. Николай се дължи и на комерсиализирания символ на Рождество Христово – Дядо Коледа – появил се такъв, какъвто го познаваме днес, първо в алчните умове на разни копирайтъри и маркетингови специалисти, а после, като печеливш резултат от работата им, и в могъщите рекламни кампании на най-голямата марка безалкохолни напитки. За да сме съвсем точни – Дядо Коледа е нарисуван от американския илюстратор Хедън Сънблум през 1931 г. тъкмо по поръчка на компанията, чието първо име е “кока”. Любопитното е, че за известно време корпоративният Дядо Коледа е бил син, но важното в случая е, че първообразът му има корени в святата истина на християнството. Дядо Коледа всъщност черпи добродетелност от Свети Николай Чудотворец. Санта Клаус е Сейнт Николаус.
 Впоследствие историята е известна – той става червен, легендата се разгръща, излиза от рекламата в живия живот, появява се в кишата на всеки ъгъл и влиза в детските градини, а във всяко семейство някой измежду мъжете облича нелепия костюм, слага брада и си преправя глас за пред най-малките с онова “хо-хо-хо“.

Но от житието на светеца знаем как той действително и неколкократно е подхвърлял тайно през прозореца в нощно време кесии със злато в дома на обеднелия богаташ, за да спаси дъщерите му от безчестие.

СОФИЯ, БЪЛГАРИЯ
Август, 2019

Стоя в тихия апартамент и “кеся“ в нета. Наваксвам си нищоправене. Тези дни съм се прибрал от 40-дневно поклонническо пътуване из планините и полетата на България. Умален вариант на четиридесетгодишното странстване в пустинята. Нека не звучи високопарно – в планината занесохме, освен молитвите, и немощите, и глупостите си. Човек е един и същ навсякъде. Но сега чета томчетата на св. Василий Велики. Ето Том 3, опровержение на защитната реч на “злочестивия“ еретик Евномий, който отрича божествената природа на Христос. Бог не можел да се ражда, а той нали бил роден от Отца и прочее. Но е интересно как подхожда св. Василий, как захожда към апологията си, казва: “… без да обръщаме внимание на немощта си в това дело…“

Кръщелникът ми Донг-ха Борис Ким пред православния храм „Св. Николай Мирликийски“ в Сеул, Ю. Корея

Та и ние така, без да обръщаме внимание на немощите си, се молихме по планините. Изобщо, така се молим и живеем като християни. И ето, в душния летен следобед, чат-прозорчето ми мига с пристигнало съобщение. Сестра ми праща снимка – кръщелникът ми Борис пред сеулския храм “Св. Николай“. Там, където аз се черкувах едно лято преди години и където много исках да го занеса във велосипедния кош, но разбираемо не ми разрешаваха. Минали наблизо, той видял Кръста над къщите и града, посочил и викнал “Бог, Бог!”, както правеше от съвсем мъничък. Тук редовно го водех на причастие, но когато заминаха окончателно обратно в Азия, се разтревожих как ще продължи всичко това.

Но тогава, след кратко колебание, просто реших да го предам в ръцете на “Бог, Бог!” и в молитвите на свети Николай.