Слово за свети Йоан Златоуст

С времето откривам една странна, трудно обяснима закономерност. За свети Йоан Златоуст най-често говорят хора, които не познават неговото творчество. И колкото по не го познават, толкова по-убедително и по-настоятелно го обясняват. Авторитетно (а и защо да не кажа авторитарно) думите му се скриват зад кратки, поучителни сентенции, като почти никога не става ясно откъде са и какво точно цитират. И при все, че фрагменти от негови съчинения проблясват при много, практически безразборно много поводи; то причината (почти) винаги е една и съща: цитиращият трябва да убеди своя събеседник, че някой от двамата не е православен; че трябва още дълго да се кае за греховете си; че трябва много да чете и много да учи… защото… св. Йоан Златоуст… видиш ли… бил казал…

Друг е въпросът, че цитиращият човек обикновено се оказва прав, независимо от това с кого разговаря. С риск да хвърля камъни в собствената си градина, започвайки да говоря за светеца, трябва да призная, че хората, от които съм се учил на богословие, философия и литература, настояваха, че малцина познават творчеството на св. Йоан Златоуст. Нещо повече, чувал съм, че колкото е написал светителят, ние дори не можем да прочетем; че ако наредим всичките му книги една върху друга ще се получи купчина доста по-висока от среден човешки ръст. Дори изправени на пръсти, с вдигнати високо нагоре ръце, трудно бихме докоснали най-високите томчета. Съберем ли тези книги в чанта, няма да можем да я отлепим от земята.

И се замислих как ли би изглеждал домът, в който са събрани всички тези книги. Вероятно безкрайно аскетичен, биха казали мнозина. Други биха настоявали на точно обратното. Само човек с несъмнено аристократичен дух би отделил подобен фантастичен бюджет за купуване на толкова книги и за тяхното съхранение. И това – сега, през ХХІ век. А как ли е било преди хилядолетие и половина, когато не е имало книгопечатане и за всяка страница от книгите е трябвало да се набави поне една заешка, овча или козя кожа… А в библиотеката на св. Йоан Златоуст, освен неговите собствени книги, със сигурност е имало и други.

И си представям си как Борхес изрича думите: „Аристократизмът винаги е аскетичен“… Любопитно, хрумва ми за миг… как ли би се чувствал аржентинецът в библиотеката на св. Йоан Златоуст? И ако съществуваше един невъзможен разказ, в който биха се срещнали… какво ли биха си казали?

– Ти имаш повече книги, написани на повече езици и събирани през повече векове. Ти трябва да започнеш да говориш пръв, а аз като по-стар и по-склонен към забрава, ще трябва мълчаливо да те слушам и да си водя записки…

– Благодаря за античната учтивост, но позволи да ти я върна и да започнем разговора отначало. Моите книги вероятно наистина са повече, но твоите са по-стари и по-божествени. А и огромна част от тях е безследно изчезнала, което ги прави още по-безценни…

После, съгласявайки си един с друг, че четем и пишем, защото сме лоши… защото нито паметта ни е памет, нито забравата ни е забрава… че в Едем Адам не разполагал с книги, че нито пишел, нито четял… един от двамата продължил:

– Не бива да се настоява! Умолявам! Познавам своята слаба и болна душа, ценя величието и познавам великата трудност на това дело! Връхлитат ни вълни, по-мощни от тези, които преобръщат морето. А ние връхлитаме върху най-страшната подводна скала – тази на славолюбието.
 
– Дори и така да е, ако човек е господар на живота си, той е господар и на смъртта си.

– Това някакъв цитат ли е?

– Несъмнено! Какво друго ни остава, освен да цитираме?

После… един от двамата… или двамата – почти едновременно – признават, че ни остава единствено молитвата, защото чрез нея Бог ни е дал шанса да променяме света.

И никой от тях няма нужда да каже, че четенето на книги смирява, че само смиреният може да бъде милостив, че Божият съд ще бъде безмилостен към онзи, който не знае що е милост… Всеки от тях го е казвал хиляди пъти… Вероятно затова и се срещат… а може би Борхес, като истински скептик от новото време, е искал да провери възможно ли е апостол Павел да си говори с Йоан Златоуст, да провери що за ухо е това, в което три века след смъртта си, апостолът настойчиво е шепнел.

Или… кой знае… може би Борхес, като един идеален читател, е попаднал на разказа на св. Паладий. Прочел е, че св. Йоан Златоуст знае всичко, че помни наизуст цялото Писание. После решил да провери съществува ли идеален автор. И апостол Павел му го е посочил…