Смирението на един архимандрит

В църковната действителност винаги е имало има личности, които попадат във фокуса на общественото мнение. Дали поради постовете, които заемат, или поради даровете, които са получили от Светия Дух, те пораждат противоречиви коментари и провокират напълно противоположни оценки. Такава е и личността на Тихон Шевкунов – доскоро архимандрит и игумен на Сретенския манастир в Москва, който през лятото на миналата година бе хиротонисан за епископ като плод на своето неуморно служение.

За него се изписаха много неща, изрекоха се емоционални коментари, най-вече във връзка с това, че от години е изповедник на руския президент Владимир Путин. Бяха направени целенасочени внушения относно „кариерата“ на този духовник и анализи, които създадоха объркване и провокираха душевен смут у мнозина вярващи не само в Русия.

Имах възможността по Божията воля да се запозная с този духовник и бих искал откровено да споделя личното си впечатление от срещата с него. През септември 2008 година, по време на Седмицата на православната книга във Варна, той бе поканен да представи своя авторски филм ”Гибелта на империята. Византийският урок ”. Тогава бях на служение като млад дякон в храма „Свети Николай Чудотворец“ в града. Съвсем изненадващо председателят на църковното настоятелство при храма и организатор на Седмицата на православната книга ме извика и каза: ”Дяконе, иди с един автомобил и посрещни архимандрит Тихон на летището. Той ще те очаква там и след като го настаниш в хотела, го придружи за прожекцията на филма му в голямата зала!”. Изпаднах в притеснение, защото върху плещите ми беше възложена голяма отговорност. Казах си: „Господи, кой съм аз, незначителният, че да посрещам духовник от такъв ранг? Кой знае как се държи с младите и колко строг, взискателен и изобличителен е всъщност!”. Бях чувал колко са особени руските духовници и че държат на послушанието и изпълнението на тяхната воля. Веднага започнах да се моля всичко да мине нормално и колкото се може по-безпроблемно.

В уречения час пристигнах на варненското летище и след като оставих шофьора с автомобила да ни чака на паркинга, отидох да видя дали самолетът от Москва вече е кацнал. Имаше много хора, започнах съсредоточено да се оглеждам за човек в расо. Нямах никаква предварителна информация и дори не бях го виждал на снимка. Сред пъстрата върволица от хора забелязах един интересен силует – мъж, среден на ръст, със скромно расо и монашеска шапка, обърнат с гръб към входа и застинал в небрежна поза. До него имаше черен куфар на малки колелца. Човекът бе загледан в далечината, с глава наведена надолу… Сякаш не присъстваше тук. Казах си интуитивно: ”Това сигурно е неговият дякон”, тъй като не видях никакви отличителни знаци, някаква по-особена осанка и дори бегла сянка на господарско поведение. С голямо вълнение се приближих отстрани и се обърнах на руски: ”Батюшка, благословете. Аз дойдох да посрещна игумен Тихон…”. Той леко се обърна към мен и промълви: ”Да. Аз съм…”. Погледна ме дружелюбно и аз неловко продължих: ”Праща ме отец Василий, възложи ми послушание да бъда до Вас!”. А той леко се усмихна и сподели: ”А, отец Василий… Аз говорих с него. Хайде да ходим! А Вие сте кой… дякон?”. „Да”, едва отговорих аз. После протегнах ръце да поема куфара, но той ме спря: ”Оставете, аз сам. Вие водете…”. И после съвсем скромно и с малки стъпки тръгна след мен към колата. По пътя каза тихо: „Горещо е тук при вас, във Варна. А у нас, в Москва, дъжд вали и е студено“. После сам си вкара куфара в багажника и мълчаливо седна на предната седалка до шофьора. Аз седнах на седалката зад гърба му.

Когато шофьорът потегли, мобилният телефон на отеца иззвъня. Веднага вдигна и каза: ”Да. Заповядай. Не ме притесняваш, слушам те. Няма нищо”. После търпеливо изслуша един монолог на висок глас и отговори със спокоен тон: ”Моля те, не се притеснявай. Няма за какво. Те са леки и красиви. Не може без тях…Те са неразделна част от последованието, символ на пълнотата, верността, Божията власт. Покрова й над младоженците!”. Но от другата страна се чу силна въздишка и отново последва монолог със силно превъзбуден тон. Монахът го изслуша и, като въздъхна кротко, отговори: ”Недей, не се отказвай. За вас двамата това ще бъде от голямо духовно значение. Свързвате се пред Бога. Важно е Тайнството. Няма да попречи на прическата. Не се притеснявай. Ще мине както трябва”. После пак се чуха някакви продължителни словоизлияния, а архимандритът през цялото време слушаше безропотно. После каза: ”Хайде, успех! До скоро!“, и разговорът приключи, той прибра телефона в джоба си и после се обърна към нас: ”Простете. Това е един мой стар приятел. Доста време му говорих да се венчае с жена си, но той все отказваше. Все пак най-накрая го убедих. Сега се е притеснил само няколко дни преди венчанието дали коронките ще развалят прическата на жена му. Това не му дава мира и го тревожи“. След това пътуването продължи в мълчание. Останах озадачен от чутото. Авторът на един от най-известните православни филми в момента и на емблематичната книга „Несветите светци“ около половин час увещаваше свой познат по битов, даже банален въпрос. Успокояваше някого за проблем, който даже изобщо не беше проблем. И всичко това без капка напрежение или чувство на досада, без сянка от ирония или сарказъм. Нито веднъж не го прекъсна или повиши тон. Когато наближихме хотела, той ни каза: „Ще оставим багажа, а после ме заведете до залата. Ще представя филма и на другия ден около обяд ще отпътувам за Рио, за Бразилия. Там има много руснаци, които ще дойдат от цяла Южна Америка, за да се видим и да изнеса доклад.“

Господи, колко малко знаем за истинската същност на хората край нас и най-вече за някои от тези, за които слушаме в медиите и за които често ни заливат вълни от лъжлива информация. Създава се образ на някого и върху името му се лепят етикети, поставят му или ореол, или го подлагат на подигравки. Използват се клишета, заради миналото му или познанството му с някого. А често се оказва, че този човек е просто… човек. Скромен, внимателен, деликатен и смирен. Без да демонстрира своето смирение, без да парадира с евангелските добродетели само защото трябва да бъде видян и запомнен като смирен, скромен, внимателен и деликатен. Завинаги ще запомня срещата си с този духовник. Казах си тогава: ”Каква простота излъчва в погледа си, в тона, в походката. Не използва заучени похвати на показна благочестивост и престорена снизходителност към другите. Носеше в себе си някакво особено търпение. Учи се от него!”

Когато той бе възведен в епископски сан, си помислих, че нямам нужда да слушам и да чета каквито и да било коментари, защото лично се бях убедил в достойнствата му на духовник. И тогава си казах колко проникновени са думите от Светото Евангелие: „…всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лук.14:11).