Спасени, но неблагодарни

Свещ. Лъчезар Лазаров

Отмина едно тежко и смутно време и дойде друго. Отмина една редушка, „заразата, която опустошава по пладне“. Паднаха много хора – нам „отдясно и отляво“: архиереи, свещеници, богослови, писатели и поети, музиканти и най-обикновени праведници и грешници… Бог ги прибра при Себе Си, упокои ги в лоното Си.

Църквата пази, учи и вярва (живее) своите истини. Чрез нея и ние придобиваме мъдрост и знаем: праведниците Бог прие направо в царството Си, близо до себе Си, грешниците, по един или друг начин, очисти, а нас – помилва и пожали, пропусна и остави на земята. Дали напълно осъзнаваме какво означава това? Едва ли. Нашата малка, собствена и земна пасха[1] може да означава много неща. Със сигурност най-напред трябва да сме благодарни и всеки ден да хвалим и славим Всеподателя за тая голяма милост, която ни стори! Той направи чудо с нас! Чудото, с което други не се удостоиха. Нека не забравяме това!

Сега някои може да кажат: „не беше нищо особено – имало е и по-страшни болести“. Но нали точно тъй – както не беше нищо особено – съвсем неусетно и неочаквано хората си отиваха един подир друг!? А други едва преживяха. Словата на успокоение и стоицизъм бяха за времето на епидемията, а днес трябва да си дадем сметка колко страшно беше всичко…, въпреки че ние направихме точно обратното.

Но знаем ли защо Сърцеведецът продължи именно нашия живот? Защо Бог ни пожали и спаси, защо ни оживотвори със Словото Си, когато бяхме на болничния одър, защо прати Светия Си Дух да продължава да ни вдъхновява?

Може би защото нямаше да се преселим където трябва, защото има да преживеем още (изпитания); но със сигурност – защото такава беше Неговата воля…, а може би за да се слави и чрез нас Неговото име?

Така или иначе ние сме всред оцелелите и това трябва да бъде за наше вразумление; за утвърждаване на нашата надежда и на вярата ни. За да станем по-мъдри, по-разсъдливи, но и по-смирени и мирни. Да преоткрием в себе си мира и утехата на Светия Дух – ние, които преживяхме – да станем по-състрадателни и щедри, помнейки какво състрадание и каква богата милост прояви Бог към самите нас! Да не осъждаме никого от нашите братя, тъй както и нашият Господ не ни осъди и погуби заради множеството ни прегрешения!

Правим ли това, такива ли сме днес? Смирени и кротки ли сме, състрадателни и всеопрощаващи? Благодарни и щедри ли сме? Или, забравили благодеянията, великата милост и времето за прошка, ние осъждаме както винаги и обвиняваме с лека ръка?

Нас Бог, освен че пожали и изцери от тежката болест, продължава да обдарява с държавен мир и свобода. Съвсем близо нашите братя не могат да се похвалят с това велико Божие благодеяние, с което ние у нас толкова сме свиквали, че приемаме за даденост. Но мирът и човешкото здраве струват скъпо. Самите ние сме „скъпо купени“,  незаслужили и получили даром и едното и другото. Вместо с благодарност да притихнем в най-дълбоката си и сърдечна молитва за нашите братя (както ни съветват и нашите архиереи), ние ги осъждаме, обвиняваме, обявяваме ги едва ли не за луди и бълваме зловонни, горделиви и гръмки слова.

Дори писателите сред нашите интелектуалци, мъдреците на нашето време, не се въздържаха и започнаха да се правят на специалисти по сигурност и да обсъждат войната… и как го направиха? Показвайки, че не знаят какво е страх Божий, сякаш не им е известно, че собствените им думи ще се стоварят върху самите тях и ще станат техни обвинители.

Смирението и благодарността са далече от нас. Духът на истината – също. Но милостив е Бог! Той все още търпи и слуша нашите горди слова, лишени от капка разум.

Ние сме като заслепени.

Само стотина години назад да се върнем – в нашите военни драми (които едва ли ще анализираме  разумно, но това е друга тема) и да си зададем въпроса: оттогава до днес имаше ли време, в което около нас да не дрънкат оръжия? Не. Колко войни се водиха край границите ни? А в Близкия Изток? Нима Кипър не е в постоянно военно положение и то от десетилетия? Нима в руските републики не се водят военни действия постоянно? Грузия, Нагорни Карабах, Чечня… Макар да не обръщахме внимание на войната в Сърбия и бързо да я забравихме, гъбите в няколко наши общини все още растат с размерите на автомобилен волан, а всеки трети човек там умира от рак… от американския обеднен уран. Нека споменем и днешните военни действия, които толкова ни изненадаха, учудиха, разсърдиха, и така силно ни разделиха. Нима тази война не започна преди повече от десет години? Защо се водеше, между кого се водеше?

Но аз говоря за съвсем друго нещо. Става въпрос за това, че у нас през последните години замирисваше на барут само от фойерверките в новогодишната нощ. Техните мощни залпове предизвикват у нас предимно радост и празнично настроение. На много места по света съвсем не е така.

Ние като че ли сме слепи за всичките Божии благодеяния към нас, които, все ми се струва, никак не сме заслужили.

Спасение и траен мир е разпоредил за нас Всеподателят на благата, а ние вместо да му се радваме – опростени и смирени – трупаме в себе си гордост, гняв, злоба и обиди.

Бог е милостив, но и праведен: „когото обича – него наказва, като баща – сина си“! Дядо Вазов някога възхваляваше „Българският Бог“[2], осъзнал премногото благодеяния, с които Господ наистина бе обдарил народа ни. Но какво стана след това? Последваха наказания и тегло, смирение и вразумление…, и той отново написа:

Тишина, смирение! Кресъци ил гаври
блесъка засенят на чистите лаври:
За тех кръв проле се, кръв проле се много…
Не дигайте чаши! Молете се Богу! [3]

Бележки:

[1] От еврейското „песах“ – подминаване, в смисъл на спасително пропускане. Спомен от бедствията сред египтяните, при които ангелът подминава белязаните с кръвта на агнето врати на иудеите.

[2] Става въпрос за едноименното стихотворение на Вазов, в което поетът благодари на Бога за подкрепата Му, заради победите на българите при Шипка, Сливница и Люлебургаз и т.н.

[3] Из стихотворението „Да се не гордеем“.