Среща с дявола

Дръж ума си в ада и не се отчайвай.

(Свети Силуан Атонски)

Не в едно литературно произведение се описва подобна среща с дявола.

Да срещнеш дявола в себе си е нещо съвсем реално, и често срещано явление сред християните.

Християните са в постоянно търсене, в постоянно движение на душата към Бога. Възхождане и снисхождане, откриване и загубване. Непрестанно движение. Внимание и разсеяност…

Срещата с Бога често не се забелязва. Тя е скрита в малките детайли от ежедневието на християнина. Понякога се вижда в нещо съвсем обичайно, като в една топла приятелска прегръдка, или една малка усмивка на непознато дете по улицата. За това и често тази среща се забравя. Изглежда съвсем незначителна, но в действителност е нещо голямо.

Но срещата с дявола никога не се забравя. Защото подобна среща е разтърсваща до дълбоките и скрити кътчета на душата. Точно там, където той най-често се крие.

Срещата с дявола се осъществява, чрез хората около нас. Като едно огледало, в което можеш да се огледаш и да го допуснеш. Но това огледало е двупосочно. И от двете му страни се срещат силите на мрака. И могат да убият, ако им позволим това.

Избягването на капаните на дявола изисква силна духовна опитност, изисква да сме преминавали по този път, за да можем да различим и да установим нападението.

И аз преминах през такава среща. Горките хора – нищо неподозиращи. Без да могат да познаят какво се случва с тях, те често стават поле на ожесточени битки в сърцата им.

Само осъзнаването може да помогне да се стигне до покаяние, смирение и подкрепа от Бога.

И как всичко е описано така просто в Евангелията. Така просто, че човешкият ум, търсещ най-сложни определения, не може да го схване.

Нападението идва чрез немощите ни. Там, където сме най-слаби, там, където никога не сме искали да поработим, никога не сме били внимателни към себе си, никога не сме почистили. Или сме били нехайни и мързеливи.

Срещата с дявола може да убие, но също така може да даде истинско познание и силен тласък по пътя на спасението. Толкова силен, че да изпълни сърцето с такава вяра, която и планини да може да премества.

Една от първите думи на Евангелието, които научих в детските си години, беше за вярата колкото синапено зрънце. Как тя може и планини да премества! И помня как седях и гледах планинските хълмове на Стара планина с присвити очи, и упражнявах да ги премествам с вяра. Това да са били първите ми упражнения във вярата. Помня много подробно физическите усещания: стягаше се диафрагмата ми, както когато се поема въздух за пеене. Задържах дъха си, и мисълта ми се съсредоточаваше във вярата, че този хълм ще се премести. И разбира се, колко му е на едно детско въображение да види как планината се измества с някакви метри в страни. Сравнявах с дърветата, които бяха в близост.

Във вярата се упражнявах, но в изкушенията бях ленива. Нищо не можех да различавам. Защото нищо повече не исках да зная. Но човешките слабости се увеличават. Започвах да виждам и да възприемам всичко, което се случваше около мен, като изпитание на вярата ми. И от това тя растеше. Докато не дойде моментът, в който заспах в сън смъртен. Опиянена от незнанието, допуснах дявола да се вкопчи в сърцето ми и да го превземе. Чрез човек, който му се беше предал доброволно. Всички се предаваме доброволно. Защото всички християни имаме свободна воля, дадена ни от Създателя.

Няма нищо случайно в земния живот на човека. Бог грижливо и тихо ни спасява; така че после, ако желаем, можем да Го забравим отново. Но пребиваването в ада не се забравя никога. Има още нещо, което християните не бива да забравят никога – прошката на Нашия Избавител и Спасител Иисус Христос.

Когато влезем в себе си, когато видим дявола там, рикащ да ни погълне, когато простенем от дълбините на ада за помощ и поискаме покаяние и прошка, тогава Бог се отзовава и ни избавя. Усещането е неповторимо. Това усещане носи сълзи. Това усещане носи радост и умиление. Това усещане носи мир и спокойствие.

„Дръж ума си в ада и не се отчайвай.“

Христос Възкръсна!