Ставаме религиозно грамотни, но губим добротата и любовта си към хората

Когато се огледаме, виждаме с болка в сърцето, че хората все повече губят толерантността и състраданието си. Многообразни са причините, които пораждат това явление: икономическо безредие, охолство на малцина и обедняване на мнозинството, ниско ниво на култура и морал, конфликти на етническа основа, несигурност за утрешния ден. Заради дреболии възникват разпри; върху първия срещнат се стоварват обиди и раздразнение.

Пастирският опит показва, че човек, който не е развил своите душевни качества и е започнал да строи сградата на духовните си добродетели, дори и точно да следва светоотеческите предписания, издига такава стена на гордост и егоизъм, която по-късно е изключително трудно да бъде разрушена.

Седемдесетгодишното прекъсване на приемствеността в православния живот е довело до това явление, за което дойде време да говорим с пълна сила. Без да са се изградили като хора любящи и грижовни, добри и искрени, мнозина вярващи започват да приемат себе си не само за въцърковени, не само за православни, но за прави във всичко без изключение.

Много често плодовете на нашето „въздържание” са разрушаващи се семейства, които са били повече или по-малко щастливи преди „въцърковяването” на един от съпрузите… Плодовете на нашето „благочестие” – това са нашите близки, които са престанали да бъдат неутрални по отношение на вярата и са станали нейни врагове.

А може би за това сме виновни ние, а не „те”? Показателен е следният диалог:

– Сякаш при нас се сбъдва Писанието…
– А ако честно погледнем на нещата? Например: ти стана вярваща, а мъжът ти се алкохолизира.
– Аз чета за него акатиста „Неупиваемая чаша”.
– За него ли го четеш или срещу него? Обичаш ли го, докато четеш акатиста? В какво конкретно се проявява твоята любов?
– Как да го обичам този пияница? Той не иска да ходи на църква, не иска да се венчаем…

Без да сме се реализирали като съпрузи, бащи, майки; без да сме се научили да бъдем благодарни деца; открити, верни, обичащи хора, ние търсим духовното, но духовното не ни се дава.

Като използваме изработените в светския живот механизми за достигане на поставените цели, постигаме някакви резултати и в църковния живот: едни придобиват свещенически сан, други – работно място в църковните среди, трети получават привилегировано положение в най-близкия кръг на духовниците, които са много почитани от хората. Но това не решава най-важния въпрос: заради какво го правим? Желанието да „станем някой”? Възприемането на църковния живот като поприще за самоутвърждаване не ни позволяват да видим главното – къде е Христос във всичко това, къде е подвигът, къде е заповяданата от Него жертвена любов към ближния.

Старецът отец Алексей Мечев казваше за отношенията с ближните: „Бъдете топлина и светлина за близките; стремете се първо да сгреете семейството си, полагайте усилия за това, а после тези усилия така ще ви увлекат, че за вас ще бъде тесен кръгът на семейството и тези топли лъчи с времето ще огряват все повече нови хора – и кръгът, който осиявате, ще става все по-голям”.

Сякаш всичко е изградено върху цимента на правилните формулировки – мъдри думи на светите отци, съвети и благословения от духовниците. При това гордостта на познатите се улавя и изобличава, но собствената гордост – никога. Аскетиката без любов прилича на двореца на Снежната кралица – студен, непристъпен, но красив отвън.

Зад външната църковност, зад църковната терминология („простете”, „благословете”, „изкушение” и т.н.), зад църковната проблематика (борбата срещу икуменизма, масонството, сектите) хората понякога искат да се скрият от движението навътре, от срещата със самите себе си, от настоящето.

Но за нас няма никаква полза, ако, след като сме въцърковени, не засияем с любов.

„Никой не би останал езичник, ако ние бяхме добри християни” – казва свети Йоан Златоуст.

Ако повярва човек от невярващо семейство, за него има само един начин да приведе другите към вярата – да не ги избягва и да не противопоставя „себе си, чистия” на другите – „грешниците”. Ако той каже: „Няма да дойда на вашия запой, празнувайте семейния си юбилей без мен, аз съм в пост!”, този човек завинаги ще остане единственият вярващ в това семейство.

Той ще остане единственият вярващ в семейството си и ако „проповядва” при всеки удобен и неудобен случай. Помнете: насилието в името на любовта убива любовта. Но ако хората забележат, че твоята вяра помага при разрешаването на семейните проблеми; ако видят, че се връщаш от храма по-светъл, отколкото си отишъл там; ако видят, че твоят свят е станал по-богат и задълбочен от света на читателите на вестници, „поглъщащи пустота” (Марина Цветаева) – това постепенно ще привлече към вярата всички твои близки.

Учете децата на първо място не как правилно да взимат благословение от отеца, а на това – да отстъпват място на стареца, да подадат ръка на жена, която слиза от автобуса – и да правят всичко това заради Христа.

Научете децата да обичат земната си Родина, преди да им разкажете за Небесното Отечество. Религиозното възпитание започва не когато майката учи детето да чете „Отче наш”, а когато бащата учи сина си да благодари на майка си за изпраната риза и за приготвения обяд. Съзнателно не засегнах духовната задълбоченост, която се проявява в човека според неговото въцърковяване. Това е опит да подтикна читателя да се ориентира в своя душевен свят. И ако докато четете тази статия ви помолят за някаква услуга, оставете четенето, то може да почака. Изпълнете молбата на човека, още повече че всъщност Самият Господ Иисус Христос ви моли за помощ чрез вашия ближен. | www.pravmir.ru

Превод: Евгения Николчева