Страничният път до ада

Един от феномените на английската литература на 18 в., д-р Самуил Джонсън, е оставил на света сентенция, за която всеки човек си струва да се замисли, и особено ние, вярващите. Неизвестно поради какви обстоятелства, той  изрича следното: “Пътят до ада е застлан с добри намерения“. За онези, които са светски, “обикновени“ хора, тя може и да няма съществено значение, но за нас, повярвалите в Христа и следващи учението на Светото Православие, звучи като истинско откровение. Защото, ние които четем и ценим светите отци, сме наставлявани от тях да бдим над всяка своя стъпка по тесния път до Царството Божие. Призовани сме не само от светата литургия, но и от самите тях с отрезвяващото: да внимаваме не само в отношенията си към ближните, но и към самите себе си.

Изречената от английския автор мисъл е относима за всеки период от пулсиращото развитие на Светата Църква и тези, които познават нейната история, несъмнено го знаят. Колко много са грешките и отклоненията на последователите на Спасителя, плод на нездравите увлечения на свободната воля. Толкова пъти, разпален от ревност, но не по разум, човешкият ум е достигал до заключения и действия, които са били не само опасни, но и пагубни за спасението! Затова и опитните богослови препоръчват да се запознаят с нея само тези, които са утвърдени във вярата, за да не може нищо от прочетеното да ги накара да се усъмнят. Защото много неща в нея могат да се превърнат в съблазън! Почти всички отклонения, ереси и разколи, и техните харизматични водачи са били водени от тази ревност, която по принцип е препоръчителна, защото казано е : “Нека ви бъде по вашата вяра“ (Мат. 9:29), но само и единствено, ако в нея се съдържа онова малко зрънце разсъдливост, без което нейният огън може не само да изгори, но и да изпепели всичко в нас и около нас. Колко даровити мъже са погубили душите си! Колко водачи, макар и водени от „добри намерения“, са довели последователите си до разруха и духовно самоубийство. Били са не само убедени, но и твърдо решени, че това, което смятат (в конкретния исторически момент или период от развитието си) за път към истината, всъщност е самата истина – неотменима и несъкрушима. В „Човешко, твърде човешко“ Фридрих Ницше изрича с печал: “Нашите убеждения са по-опасни от лъжите“. Така той допълва тъжната картина на нашата почти постоянна духовна и интелектуална немощ.

Безспорен факт е, че Арий е бил забележителен аскет, мистик и теолог, надарен с изключителни дарове от Духа Светаго и е увлякъл с учението си значителен брой последователи.  Мартин Лутер е бил вдъхновен и воден от идеята да „изчисти“доктрината на Светата Църква от всички наслоявания от злоупотреби на духовенството и намесите на света, да я освободи от всичко, според неговото мнение, нехристиянско и по този начин я върне на пътя на евангелското изповедание.

Толкова пъти представителите на различни изповедания са били заблуждавани от различни „боговидци“, които са имали несъмнени прозрения за идването на края на света и бързо наближаване на Второто пришествие. Причинявали са ужасни беди не само на ревностните си последователи, но и на невярващите. Били са „водачи слепи“, които са предвождали полуслепци или наемници, превърнали се в плячка на техните пагубни умозаключения. 

В своите „Писма“ един от забележителните духовни мъже на Светото Православие на 19 в., св. Игнатий Брянчанинов, с болка споделя горчивия си опит от един особен период в своя живот, когато в годините преди Революцията през 1917, като млад и ревностен мирянин е търсил харизматични старци в Русия.  Подробно обяснява на какви „боговидци“ е попадал и какви съвети е получавал, които са били не само объркващи, но и душепогубителни. Имал е срещи с такива „прозорливци“ и „юродиви“ с болни и осакатени души, или просто душевно или психично нездрави хора. Те са смятали себе си за извори на жива вода, а всъщност са пръскали отрова. Заразявали са с нея и душите на хиляди поклонници представяйки им фалшиви или суеверни духовни рецепти с убеденост, че са изразители на чистия глас на Светото Православие. Самите те заблудени и потопени в мъглата на прелестта, са заблуждавали жадните и търсещи души.

За съжаление не само в Русия, но и във всички други православни страни, такива случаи са белег на отстъпление. И най-жалкото е, че те не просто са плод на далечното минало, а са присъщи и за настоящите, съвременни условия на изповядване на най-благодатното християнско учение. Неслучайно в една част от древните патерици на Изтока често се среща това особено наставление: “Когато видиш някой, който се е устремил към небето, бързай да го хванеш за краката, за да не погуби душата си!“ 

Всеки сам избира своя път в живота и чертае личната си траектория. Във Своето величие и милост Бог е предоставил на любимото си творение – човека, един забележителен дар и проклятие – свободната воля. А после го е призовал да го използва докрай и в пълнота! Когато изборът му е в противоречие с християнската етика, плод е на лично решение за неспазване на Десетте Божи заповеди и богооткровеното учение на Спасителя Христос, тогава той сам е решил да поеме към ада по възможно най-краткия път. А когато, воден от „добри намерения“, резултат от искрена ревност, но без опит за духовна разсъдителност, сам се е поставил  в духовна прелест, той  е тръгнал  по страничния път до преизподнята. За да ни предпази от заблудите на гордостта и превъплъщенията на сатаната, Бог, чрез устата на св. пр. Йоан е изрекъл премъдро: “Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света“ (1 Йоан 4:1).

Ние сме призвани да бъдем трезвени и бдителни във всички стъпки от своето духовно развитие. Навсякъде и във всичко да съобразяваме своя личен духовен ритъм със съборното мнение на Майката Църква и наставленията на Светите отци, и се допитваме до съветите на опитните духовни наставници. Само така можем да бъдем сигурни, че сме направили всичко, като добри работници и приятели Христови, за да заслужим място като победители над проклятието на греха в Несъкрушимото царство на Сина Божий!