Страхът от самия себе си

Съвременният човек е потопен в свят от страхове. Живее в трагичната ситуация на затворник, който се върти в омагьосан кръг – изтощен, изчерпан, лишен от надежда. Превърнал се е в обезсилено създание, което почти няма воля, дори и желание да се съпротивлява. Хиляди ветрове го пронизват от всички страни и той, смазан, изпитва само едно сигурно чувство – страх. Проникнат е от него, обграден, просмукан като от лепкава смес и бавно действаща отрова. Вече е изградил рефлекс да се страхува от всичко – колегите, роднините – близките и далечните, бъдещето. Това е неговата диагноза, но и самоприсъда, поради почти постоянното му маловерие и слабохарактерност. Във времената преди тази задъхана епоха хората са били много по-цялостни и пълноценни като облик и самоизява. Най-вече – стабилни във всяко отношение. Сега човекът прилича на „люлеещата се тръстика“ на Паскал повече откогато и да било в историята. Така крехък и лутащ се из своите криволичещи пътеки, изгубил истинското си лице.

Но… в същността си той, любимото творение Божие, винаги е бил такъв. Светата Църква от хиляди години обяснява защо обликът му в дълбочина е точно този. Защото е понесъл първородния грях, престъплението на прародителите, тяхното открито непослушание пред Твореца. И като наказание е изгонен от рая. Изгубил е своето първоначално състояние на блаженство и е изпратен в изгнание, подложен на проклятието на греха и смъртта. Превърнал се е в душевен инвалид, недъгав, отпаднал, беззащитен пред опустошаващите стихии на ада. Той е воин, който се бори на два фронта – вътрешен и външен. Разтърсван от собствените си страсти и пороци,  но и от нестихващите атаки на поднебесните духове на злобата. Светлината и мракът се борят в неговата неспокойна личност в непрестанната схватка на безмилостната невидима бран. Окаяна, душата му се лута в тази трескава безкрайност.

Но всички страхове, вдъхновени от врага на човешкото спасение, са нищо в сравнение с един единствен – по-опасен от всички останали. Страхът от самия себе си. Всеки, роден от жена, го усеща, но само най-чувствителните и дълбоки души могат да изживеят цялата му разтърсваща драма и мощен тътен. Той е вроден и постоянен, бликащ от дълбочините на наранената човешка личност. Толкова често подценяван и неглижиран, особено от тези, които са вперили очи навън към света, търсещи разрешение на „проклетите въпроси“ на живота отвъд своя собствен свят. Но когато всеки от нас натрупа достатъчно жизнен опит и изпита горчилката на разочарованията, които малко или много е длъжен да очаква, и негодуванието от провалите на своята лична немощ, тогава започва да забелязва този страх и остава изумен от неговата невидима и клокочеща стихия… Пред очите му се разкрива един друг свят, непознат, подмолен, тъмен и неуморен, който задвижва най-важните процеси в личността.

За този страх пише един от забележителните боговидци на светото Православие на 20 в., св. Николай Велимирович: “Който никога не се е плашил от самия себе си, не знае какво е страх. Защото всички външни чудовища, от които човек се страхува, са вътре в самия него и то в истинската му същност. В нас съществува някаква бездна и щом веднъж човек се наведе над нея, до смърт си остава смаян и уплашен. Всички светове могат да се поберат в тази бездна, без да я запълнят. И с каквото и име да я наричате тази бездна – душа, ум, воля, чувства, афекти, страсти, вътрешна същност, тя, бездната, остава неописуема, неопределена, безмерна“ (“Житие и слова“, стр. 64). Това е пролом, дълбок разрив, който всеки пренася генетично от род в род, обречен на вечна непълнота, плод на неговата повредена природа. За него говорят най-мощните духове на човечество, ужасени от това, което се е разкрило пред тях. Те съзират врага, истинския, а не привидния, който не е вън, а вътре, дълбоко скрит и вкопчил се в тях. Който не само ги изпълва, но и се опитва да диктува ритъма на живота им, да обсебва всичко и да се превърне в пълновластен господар на личността им.

Съвременната дълбинна психология не спира да анализира този страх, като най-внимателно наблюдава всеки негов детайл и дори незначително проявление. Предлага на света различни академични квалификации, извежда на преден план методики, които са плод на дългогодишно наблюдение на психосоматичното поведение, но разбира се стига само донякъде. Защото истинската тайна на вътрешния свят на човека е ясна единствено на Господа Бога – Създател на всичко видимо и невидимо. Затова нейното разгадаване принадлежи на тези, на които е дадено – посветените от Духа Светаго, онези, които имат помазание свише и са най-близо до Него – светите отци. Те повече от всички са насочили взора си навътре, верни на принципа „Дълбай дълбоко!“, и на това са посветили целия си живот. Осъзнали са, че този свят – бездна и вътрешен ужас, може да бъде осъзнат и очистен само с помощта на просвещаващата Божия благодат. Затова чрез непрестанна битка, потънали в своята метаноя, те са се изправяли срещу стария си човек, за да изобразят новата твар в Христа, един обожен човек, просветил своята душа, ум и мисъл.

Никой от писателите не е разбирал тази битка с толкова дълбочина и не е посветил творчеството си така последователно на нейното изследване, както Достоевски. Неговият гениален ум, чрез Христа и светото Православие, се е опитал и до голяма степен е успял да обясни мрачните пространства дълбоко в недрата на човека и да ги предяви на света. Авторът на „Братя Карамазови“ и „Престъпление и наказание“ е видял и преживял своя вътрешен ад, като е очистил кладенеца на своята душа със силата на всепроникващата Божия благодат. В светото Писание по най-красноречив и нагледен начин този феномен е преживян от прекия продължител на делото на Иисус Христос в историята, св. ап. Павел, който изрича: “Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша… Защото с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ (Рим. 7:18-24).

Това е признание на апостол и воин от първа бойна линия, Христов офицер, превъзмогнал всичко човешко, твърде човешко и надмогнал своята първична представа за щастие и личен успех, който е бил посетен от Христа и тръгнал по пътя към живото и огнено изповедничество. Затова стои като печат и носи особен релеф за всички и във всяко време. Но страхът от себе си, превъзхождащ и определящ всички останали, е не само разбираем чрез светото Писание и грехопадението, но и отрезвяващ. Всички други са осъдителни, но този страх има своя мощен и дълбок вътрешен подтик. Той до голяма степен ни отърсва от заблудите на нашето така удобно себелюбие, разобличава нашите пориви на гордост и разрушава митовете за собственото ни обаяние и изключителност. Това, което виждаме дълбоко в нас ни ужасява, но и ни замисля, умъдрява и смирява.

Степен на прозрение е да се страхуваш от себе си. Истинско мерило за дълбочината на ума и духовната мощ на личността. Това е знание и сила, сила и знание. То ни подбужда към внимание над самите себе си и наблюдение на всяка наша мисъл, емоция и наклонност. Насочва ни към единствения изход и най-правилен избор, а той е това, което ни наставляват творенията на светите отци – лечение на неизбежно болните ни души. Води ни към процес на очистване и изцерение чрез всичко това, което препоръчва Майката Църква, като вечната и непреходна Витезда – помирение с Бога чрез искрено покаяние, изповед и приемане на светото Причастие, изграждане на собствен ритъм на духовен живот и пряко ръководство от духовник, съчетано с обогатяване чрез четене на мъдростта на старците. Едва тогава чрез мощта на просвещаващата Божия благодат ние можем да победим, да осветим и обожим себе си. Само чрез Неговата и в Неговата светлина, в която е откровението за живота и която ни води по пътя към спасението на нашите души и живот във вечността.