Страх ме е

Два дни мисля. Ей така, върша си ежедневните задължения и мисля. Мисля дали да споделя нещо с православната общност в България, което силно ме развълнува или да го премълча. Близките ми ме посъветваха да си мълча. То и няма как да е иначе, щом става дума за убийства на хора и то в центъра на Париж. Страшно е. С това шега на бива. И то най-вече, защото убийците на журналистите не са само онези трима души. Те са много повече и са навсякъде около нас. И мен лично, както и милиони други хора по света, също ме е страх.

Иска ми се обаче накратко да ви разкажа за един мой приятел, който ми написа, че го е страх, но той се самопрезираше за това. В разговора ни стана дума за книгата, която пиша в момента – „Антихрист“, и той ми каза:

– Когато ме питаше за книгата ти и за края на света, ти казвах, че когато тези времена дойдат, ние ще се молим и ще устоим. Нали помниш?

– Помня, разбира се – потвърдих.

– Е, искам да знаеш, че аз няма да устоя, брат. Аз съм един страхливец. Страх ме.

Подканих го да обясни какво има предвид и той продължи:

– Преди си мислих, че когато дойде този гаден Антихрист, аз пръв ще изляза да го изоблича. Но сега, когато тези ислямисти убиха журналистите, в душата ми се надига ураган от чувства и мисли, а не мога да ги напиша, не смея дори да ги кажа, защото… ме е страх.

Не го разбрах какво точно има предвид. Още повече, че съвсем не е нужно всеки да изказва публично мнение по повод на този страшен и жесток акт. И пак го подканих да обясни.

– Не си прав – каза той, – защото това публично убийство е нещо като изпитание за всички нас. Само смелите изразиха позиция. Множеството си мълчи.

А този мой приятел е пример за подражание. Кротък, добър и дълбоко вярващ човек.

– Ужас – каза той, – искам да говоря, а не смея. А какво ли ще стане, когато истинският враг на християните дойде? Как ще устоим тогава, щом отсега толкова ни е страх?

Не знаех какво да му отвърна.

– А теб страх ли те? – попита ме той тогава.

– Страх ме – отвърнах и го помолих да ми позволи да споделя писмото му. Той се съгласи. Между впрочем той почти винаги се съгласява. Но когато му казах да не се тревожи, защото име няма да посоча, той се разплака.

– Тази анонимност ни убива, не разбираш ли? Анонимността и страхът да бъдем себе си.

– Така е – отвърнах, – но ти не се единствен. Мен също ме е страх.

Снимка: Ian Langsdon/EPA