Съвест като камбана. Слово за Антим Първи

О. Ясен Шинев

Има хора, които не слушат съвестта си. Други се вслушват в нея само когато поискат и това няма да ги изведе от техния удобен свят. Има и такива, които са я превърнали в камбана и с нея възвестяват на света не своята лична и егоистична истина, а Божията – висшата и отрезвяваща над-истина. Те са като светилници, които огряват всичко около себе си… Те са личности, които бележат цели епохи в развитието на духа на един народ.

Такава е личност е Антим I (1816 – 1888). Неговото житие е разпятие пред олтара на Бога и Отечеството. Мястото, където е роден – Лозенград (Източна Тракия), в семейството на будни българи, е средоточие между Цариград и етническа България, и предопределя цялостното му поведение и огнен подвиг. Дава невидима, но и неведома посока на цялостната му плодотворна дейност. Става така, че той се превръща във всичко – духовник и пастир, патриот и общественик, творец и организатор. Носи целия възрожденски устрем на една толкова красива и вдъхновена епоха в нашето ново развитие. Сега ние, съвременните хора, деца на духа на условностите и примирителните компромиси, сме толкова далече от нашите предшественици, че заставайки пред техния пример и дело, изглеждаме… жалки. Тяхната духовна мощ и мъжество сякаш ни парализират, дори ни смазват с тихото си величие. Камбаните на съвестите им така прокънтяват в обеднелите ни сърца, че ние вътрешно се свиваме и привеждаме, осъзнавайки своето малодушие.

Но след първоначалния смут трябва да въздъхнем, да вдигнем глави и да признаем, че те ни сочат правилния път… А той започва над и далече от нас, но завършва в нас, като въпросителна. Пареща и трептяща… В превъзмогваме към и във Спасителя Христос, отразен в съдбата на един възкръснал народ. А Той, Вседържителят, изпраща техния пример на съвременниците им и поколенията след тях, за да се опомнят. Защото няма спасение в полусянката, топлохладността, в сивата социална мимикрия, в която така удобно сме се настанили като индивиди и като българи. Трябва да се опитаме да се превърнем в личности и патриоти, за да събудим съвестите и да разгорим сърцата си, възпламенени от техния пламък.

Антим Първи. Ние не обичаме да се отдаваме, а той се е самоотдавал. Не искаме да се жертваме, а той се е жертвал – без остатък и до последен дъх… Всичко, за което се е борил и проповядвал от амвона на духовника, или трибуната на общественика, е превърнал в дело. Защитил е с мъченичество. Това са борбите за отстояване на църковната независимост и утвърждаване на нашата самобитност като българи и благословен народ – с право да потърси своето място в палитрата на Европа, в рамките на собствено историческо битие. Преминал през „огън и вода“, възхваляван и отричан, преживял заточение и изгнание в името на бъдеща възродена България. Така той се е приближава до такива духовни мъже като св. Йоан Златоуст, св. Атанасий и св. Патриарх Евтимий Търновски, които са носили не само своите лични кръстове, но и кръстовете на цели народи. Има обаянието на тяхната осанка и пастирски подвиг.

Първоначалното му духовно образование в Цариград, на остров Халки, и особено престоят му на Атон, в Хилендарския манастир, представляват тази незаменима и благодатна школа, дала отражение в целия му живот, който се превръща в служение на Бога и народа. Неговата камбана започва да бие още от най-ранните му години на всяко поприще, на което е бил призован от Господа Бога. Той, Всемогъщият и Всемилостивият, го е водил напред във всички превратности, сред духовници и светски лица, в Църквата или в света на политиката. Издигнал се е като стожер между небето и земята, без да се съобразява с конюнктурата на Балканите и в света. По Божия промисъл нему е дадено през 1872 г. да бъде избран за пръв общобългарски духовен водач и баща като екзарх, и да се опита да обедини разбитата снага на своето огромно духовно паство. Съвестта му на истински християнин и пастир го води към личностния му протест против зверствата по време на Априлското въстание през 1876г., рискувайки всичко, дори и живота си.

Впоследствие председателства и Великото народно събрание, където издига глас към всички съотечественици в бурните времена, когато новата държава търси своето ново лице и място в Европа. Организирал комитети и спомагал с всичко в Кресненско-Разложкото въстание, и общувал с международни и наши дипломати като застъпник на общото свято и пламенно дело. В свидетелствата на неговите съвременници и пасоми, като архиейрей на Варненската и Великопреславска, и Видинска митрополия, той остава незаменим водач, администратор и организатор на просветни и неделни училища, будител и основател на читалища и истински борец за духовна и народна просвета сред младежта и възрастните.

Образец на отеческа грижа и пълна отдаденост както на своите събратя владици, така и на енорийските свещеници. Наставник, попечител и вдъхновител на идеи и насоки в пастирското им служение. Във всичко неуморим и отдаващ се на мисията си на обeдинител. Извисен високо над страстните „фили“ и „фоби“ по онова време, той запазва своя трезв възрожденски дух и чисто български характер, неосквернен от примамливите предложения отстрани. Пример за горещ патриот, неподатлив на веянията и съблазните, заплахите и коварствата на всяко външно подчинение. Верен на родината си от начало до край и праволинеен в своята независимост от покварата на властта.

Всичко това е извършил поради една проста причина – имал е съвест, незатихнала и трептяща, неспособна да се примири с тиранията и фалшивите условности на обществената реалност. Воден от нея, е променял света на хората около себе си, сътворяващ, вдъхновен и преобразяващ. Неспокоен, но и непоколебим… Превърнал гласа Божий  от шепот в камбана и останал като печат в историческото битие на своя малък народ. Той кънти пред олтара на целокупна България, от Черно море до Охрид, от Бяло море до Дунав, с неувяхващ трепет и самопризнание: „Аз не ще престана да бъда носител на духа на народа си и с най-буден поглед и твърдо постоянство ще вървя към постигането на великата негова национална задача“.