Така ни се пада

Планът да доведем народа при Христос чрез връщане към националните му корени и източници е претърпял крах и фиаско. Така смята Иля Забежински. Около нас има достатъчно свобода, думите на светите отци са достъпни за всички, националните традиции се възстановяват, но никой не се вразумява.    

Живеем в постхристиянски свят. Трябва да си го признаем. Християнският свят в страната ни е изчезнал, ако изобщо някога е съществувал. Изчезнал е. И не се връща. Защо му е да се връща?

Струва ми се, че е дошъл моментът, в който трябва да започнем много неща отначало. И не говоря за живота в Църквата, а за отношенето ни към света.

Трябва да спрем да се заблуждаваме, че светът, в който живеем, е християнски.

Да спрем да повтаряме като мантра: “Това е християнски свят, християнска държава, християнски народ. Просто сме го забравили. Но ще си спомним. Ще помним историческите корени на страната, дедите ни, славните им подвизи. Традиционните ценности. И този свят, тази страна, този народ ще се опомни и веднага ще дойде на себе си”.

Класикът пише:

“Имахме едно момиче, Соня Рябинкина. Колективът я осъждаше. Но тя сама си беше виновна: нагрубяваше лекарите, не носеше шапка навън, изобщо не участваше в обществения живот. А после взе, че се вразуми. Сега не можеш да я познаеш: учтива, винаги с шапчица, даже започна да пише стихове на актуални теми за стенвестника. За грипа и енцефалита. Важното е да съвземеш и да се вземеш в ръце”*.

Историзмът, държавното самосъзнание и патриотизмът са се превърнали в последно и единствено убежище за мисията ни. Разказваме за Велика Русия. Намираме свидетелства за велики дела. И разясняваме, че без християнството тези подвизи и достижения биха били невъзможни. Оказва се, че християнството е средство за възраждане и достигане на държавно величие.

Говорим за национални традиции. При това показваме сития, дори леко угоения Запад. И като нов модерен кошмар демонстрираме на населението картини от гей-паради, истории за еднополови бракове и някакви полумитични забрани да се празнува Рождество.

После някаква част от нашите граждани по някакъв начин прониква в добрата стара Европа и изведнъж вижда как са препълнени в неделя католическите храмове, а в делнични вечери са поне наполовина пълни.

А още по-нататък се оказва, че в безсърдечната Америка има повече от два и половина милиона православни, при това не само на думи, а такива, които всяка неделя се причастяват със Светите Христови Тайни на литургия. Това число е съпоставимо с показателите на нашата Света Рус в днешното й духовно състояние; цифрите направо ни удрят по главата и ускоряват патриотичното ни сърцебиене.

Нека е така в Европа и Америка. Но нима болшинството от тези, които не са ходили в никаква Европа, се втурват с всички сили към покрова на Майката-Църква в последна надежда да намерят в нея спасение и защита на традиционните ценности?

Мисля, че това е напълно очевидно – не, никой не се вразумява. Никой не “започва да носи шапчица”. Или се вразумява, но не от такива подбуди. Или има резултат, но не е правилен. Хайде да застанем на изхода на църквата след неделна служба и да задаваме следния въпрос: “Идвате ли в храма защото тъгувате за великото минало на Светата Рус и искате да защитите народните ценности?”

И на какво количество положителни отговори разчитате? Важно е друго – ще се зарадвате ли наистина, ако чуете много такива?

Някога си мислехме, че не ни достига свобода. Смятахме, че лъжите, които ни говореха, са виновни за всичко. Мислехме си: “Поне да ни дадат да печатаме и продаваме книжки. Или да говорим по телевизията. И да ни пуснат в училищата.

Ами ако имахме президент, който на всичкото отгоре да е православен?”

… И какво?

Нищо.

Вече 20 години патриархът ни ежеседмично гостува в най-централната ни телевизия. Някой съмнява ли се в проповедническите способности на Патриарха?

Аз не.

Кой го гледа? Светът? Не, само ние си го гледаме.

Вече почти 30 години по главните канали и по всички местни се предават пряко нашите богослужения. Всички новинарски емисии разказват за нашите празници. Ние самите православни си имаме два телевизионни канала. А един от тях даже е включен в “Топ 20” за цялата страна.

И какво? Какво ни говорят социалните проучвания? Някой невярващ бърза ли да прогони мъката си, гледайки най-жизнерадостния канал на света, носещ името “Спас”?

Книжарниците ни са препълнени с творби на светите отци. Имаме великолепно, изключително талантливо списвано списание за съмняващи се**. Колко много вестници и брошури издаваме! Имаме безброй православни сайтове. А най-популярният от тях е по-известен от много други популярни неправославни сайтове.

Православните ни пазари се провеждат по градове и села с мед, икони и манастирски хляб. Празнуваме Рождество по цялата страна с мечки и Дядо Коледа. Имаме радиостанции с най-интересните водещи и техните гости. Почти към всеки храм има курсове, а неделни училища има навсякъде. Всичките ни храмове са обърнати към църковния народ. У нас десетки хиляди покръстени ходят по столичните централни улици.

И какво от това?

Всички са православни. На Невския проспект движението спира за няколко часа докато мине литийното шествие…

Но светът не се променя, не се вразумява. И в този свят “ручейчетата” от хора, които се изливат в Църквата, не се превръщат в мощни потоци. Цялата тази кипяща дейност има нулева ефикасност.

Ще попитате: тогава какво да се прави? Ще ви отговоря някога, но това е дълга и непопулярна история.

Засега само ще отбележа нещо. Тази програма, която има за цел да доведе народа при Христос с помощта на възвръщането му към националните корени, е пълен провал, фиаско, total loss. Наричайте я както искате – разточителна, всепоглъщаща, неефективна. No result.

Въпреки че има резултат. Има.

Всичко това, което правим, предизвиква подигравка от страна на света. Той цинично се смее, гледайки как със средствата на същия този свят ние търсим начини да го променим. И ето – той се смее в отговор на огромните ни усилия. Подигравката на света – ето го резултата.

Така ни се пада. | www.pravmir.ru

Превод: Павла Сивова

Бележки

* Цитатът е от филма “Афоня” (1975 г.), бел. ред.

** Авторът визира популярното сп. “Тома” (“Фома” – журнал для сомневающихся), бел. ред.