Така правят всички

Преди години си изградих принцип в служението. Винаги със себе си нося изповедални листи и когато се срещам и разговарям с хората по въпросите на вярата и Светото Православие, задължително наблягам на това, че трябва да се помирят с Бога, да се покаят, да се изповядат и да направят това с искрено желание и пълна отдаденост. Защото това е първата и най-важна крачка по тесния път към Христос и от нейното съзнателно извършване зависят твърде много неща в личния духовен живот на обърналите се към Него. Това е най-съкровената, необходима и желана жертва пред Пречистия престол на Небесния Цар. Казано е чрез св. пр. Давид: “Жертва Богу е дух съкрушен. Сърце съкрушено и смирено не ще презреш!“ (Пс. 50). Всичко друго е следствие, което идва сякаш от само себе си, а всъщност е вдъхнато свише от Духа Светаго.

После изваждам изповедния лист и го давам на вярващите да го прочетат. В него са записани греховете против Десетте Божи заповеди и кратко напътствие как да подходим към това най-съкровено тайнство. Но много често, след като го разгледат внимателно, някои от тях с въздишка споделят: “Отче, прочетох го и се замислих. Ох, как да Ви кажа… Аз работя от години с колеги и знаете, че е много трудно заповедите да се изпълнят изцяло, както е препоръчано. На работа всеки прави компромиси и трябва да е в добри отношения с другите. Но… нали знаете – има неща, в които не може да не се участва. В противен случай те изолират и оставаш сам. После се нахвърлят върху теб. Сам разбирате – така правят всички…“

Наистина е така. За всички, които познават правилата на този свят и неписаните закони в царството на Кесаря. Разбирам това, но  истината е, че те – „другите“ не искат да се спасят!

Целта на християнския начин на живот е повярвалият в Спасителя да спаси душата си от вечна погибел.

С всички усилия на свободната си воля да разчупи рамката на този свят, да го преодолее като „воля и представа“ и да приеме Евангелското откровение за него. Той е длъжен чрез борба да строши оковите на своята себичност и очиствайки душата си чрез тайнствата на Светата Църква да направи всичко възможно, за да я… спаси. За да може да призове Божията милост и полагайки труд в своето кратко земно странстване да намери място в Царството Божие. Това е неговата задача! Заради това е всичко останало. Затова той не само не трябва, но и по никакъв начин не бива да си помисли да постъпва така, както всички останали. Те не са докоснати от небесния огън и си остават там някъде отвъд, извън оградата на бъдещия град, небесния Йерусалим. А животът там, това вечно и неизказано блаженство, се заслужава с подвизи и дела на лично благочестие.

Точно поради това са изречени и словата на Сина Божи: “Царството Божие бива насилвано и насилници го грабят.“ (Мат. 11:12). Това е свято насилие, плод на безпощадна вътрешна битка. Християнинът е воин на Небето, който води война на два фронта – вътрешен и външен. Този, който е искрен и изцяло отдаден на Новия завет на Спасителя, воден от жива вяра и лично дръзновение, е готов планини да премести и морета да прекоси. Но всяка негова стъпка в „невидимата бран“ е посрещана с яростна съпротива от поднебесните духове на злобата. А Спасителят Христос заповядва на ангелите Си да пазят вярващия в всичките му пътища. С грижата Си на пастир и приятел Той допуска християнинът да бъде нападан и изкушаван, за да изпита и закали личността си. И по този начин да запали в суровата жар на боя и изгори старата си, повредена природа в една нестихваща, непримирима метаноя. Само по този начин, горейки като мокро дърво на бавен огън, вярващият може да се изкачи по стъпалата на духовната лествица и да заслужи място в Царството Божие.

Един от забележителните терапевти на Светото Православие, св. Исак Сирин изрича проникновено: “Когато човек живее в тяло, той преминава от знание в знание, като му пречат демоните, а му помага благодатта!“ („Подвижнически слова“) Мисловните уговорки и оправданията, че „така правят всички“ и християнинът не трябва външно да се отличава от другите, са плод на искрено малодушие и зле прикрито неверие. Те са откровена проява на страх от несъвършения съд на другите и признак за нашата уязвимост и разбиране на висшето призвание да бъдеш християнин.

Това духовно достояние не бива да се демонстрира, но трябва да се отстоява.

Независимо от мястото, хората и обстоятелствата. Всичко друго е отказ от личната духовна отговорност и свидетелство за отстъпление. Христос отвръща лицето си от такива „последователи“. Не желае и няма да ги познае в настоящия и в бъдещия живот. Той изрича ясно и категорично: “По думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден.“ (Мат. 12:37). А колко повече това се отнася за плодовете на проявеното нехайство в святото дело на спасение на душата. Всемогъщият и Всемилостив Бог изрича най-важното за всеки един от нас: “Сине мой, дай ми сърцето си!“ (Пр. 23:26). В него и само в него са изворите на живота и всяко добро, но там е и центърът на християнската мистика. Сърцето е цялата личност, събрана в едно! Ако не дадеш всичко от себе си, не вярваш с цялото си сърце и не отдадеш цялата си душа, изпадаш в неизбежно личностно отстъпление. Всички, които водят духовен живот, знаят от опит, че в него нищо не остава статично, а винаги е в динамика – или в движение напред, или в отстъпление. И от личната вяра зависи тяхната насока и интензитет. Винаги има риск да изпаднеш в топлохладност и излизайки от огъня на дръзновението да попаднеш в студа на рутината. В християнството въпросът винаги е бил „или-или“. Всичко друго е мимикрия, немощ, отстъпление. Животът на вярващия не е просто избрана форма на съществуване, а себеотричане и подвиг, който няма равен на останалите.

Истинският християнин не само се жертва за другите, но се превръща в образ на лична саможертва в служението си на Бог и на ближните.

Във висша степен това са проумели светиите и Божиите угодници и то е не само плод на техния личен духовен опит, но и вдъхновение свише като прозрение от Духа Светаго. Онези, които „чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избегнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища, жени приеха умрелите си възкръснали, други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани, умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани, тези, за които светът не беше достоен.“ (Евр. 11:33-38).

Ако всички те мислиха по друг начин и се самоутешаваха с фалшивия аргумент, че „всички правят така“, нямаше да просияят и да се превърнат в „живи камъни“, светилници по пътя към Небето. Нямаше да бъдат победители в борбата със страстите и демоните, а просто слушатели на Неговото Слово и не щяха да принесат никакъв плод. Със силата на своята лична вяра те са сянката на всичко „човешко, твърде човешко“ и вече са преодолели земното притегляне. Получили са благодат от Бога, и осветили своите души, сърца и воли, достигнаха до най-висшето стъпало на духовната лествица – обожението на своята личност. Затова, водени от светия им пример и опитвайки се да бъдем техни подражатели, нека не са вглеждаме в суетния свят на околните, външните по вяра, а да запалим кандилата си с елея на дръзновението и да разгорим огъня на вярата, с който не само да озарим и стоплим себе си, но и малкия свят около нас. Защото сме призвани от Христос да бъдем посланици на небето, не само служители, а преди всичко Негови приятели и спътници по единствения спасителен път – пътят към Царството Божие!