Там, до приятелките ми лесбийки

Знам, че думата “приятелки” на мнозина от вас ще се стори странна. Но ние наистина се познаваме. С някои – дори се обичаме. И неведнъж сме беседвали. За живота, вселената и всичко останало. Карали сме се и пак сме се сдобрявали. А това, може би, е най-сигурният път към приятелството. Вероятно защото не малко от вас са на годините на дъщеря ми. Същата, с която едвам се понасяме и почти не си говорим. Тя вярва и настоява, че думите ми, много преди да ми хрумнат, са вписани в речника на непотребните истини и настойчиво помоли да не ù го пробутвам. Твърди, че ако забраня гей-парадите, ще участва, и то като най-ревностен активист в тях. Предполагам, вие също сте имали подобни разговори с бащите си. Не е невъзможно именно това да е предопределило приятелството ни. Защото всички ние се нуждаем от емпатия, от воля, интелигентност и култура, за да разбираме логиката на тези, с които не можем или не желаем да разговаряме.

Сигурно точно заради това ни е било ужасно трудно да намираме общи и безусловни предпоставки, от които да започваме разговорите си. Опитвахме с Писанието, но се оказа, че не всички от нас го познават и не всички го приемат като авторитет. Преданието, догматите и каноните – още по-малко. Затова нашите полемики се фокусираха около понятието за норма. Има ли норма за нормалност? Ако има, кой може да си позволи да я налага? Законът? Вероятно – не. Защото по времето на Хитлер концлагерите също са били законни. Нравите? Със сигурност и те не могат да са критерий, защото в Централна Африка и в Полинезия канибализмът е традиционен обичай.

Така, от дума на дума, се заговаряхме за Достоевски и за някои от героите му, които твърдяха, че ако Бог Го няма, всичко е нормално и всичко е позволено. Но понеже и Достоевски не беше авторитет, налагаше се с аргументите на Августин да доказвам, че ако две и две винаги прави четири, то от реалността на това “винаги”, трябваше да следва, че има вечни истини, които – от своя страна, щяха да са невъзможни, ако вечната Истина не беше Самият Бог… После вашите думи за яростта, с която Достоевски приемал, че две и две винаги е четири… и за правото на човек да греши.

И така, колкото и условни и дискусионни да са границите на нормалното, ние се съгласихме, че е нормално човек да има пет пръста на ръката си. Така, както е нормално мъжете да се влюбват в жени и жените – в мъже. Но приехме и факта, че независимо от нашата воля, независимо и от нашите критерии за норма и нормалност, раждат се хора с два или с осем пръста. Раждат се хора, без ръце и без крака. И тогава вие ме попитахте: какво да правим с тези хора? Да ги крием? Да отричаме, че ги има? Да ги вкараме в затвори или лудници? Какво, като свещеник, би направил ти, ако разбереш, че този проблем се отнася до някое от твоите деца?

И тогава – без да има кой знае каква връзка с гей-парада, казах: ако синът ми е с два или осем пръста, разбира се, че ще го обичам; не по-малко от дъщеря си. Но ако момчето настоява, че това е своеобразно предимство, защото в цирковете се осребрява добре, ще споря с него до края на дните си. Ще настоявам, че силата му не е в цирковото изкуство, нито – в ювелирното. Ще го моля, и то безкрайно настоятелно, да я намери извън реалности като скалното катерене или кардио-хирургията. Защото трябва да се откажем от някои свои права. Без да се страхуваме, че ще загубим. Или кой знае, може би щях да му кажа, че човек трябва да се научи да губи. Защото рано или късно ще загубим и младостта, и здравето, и живота си. Затова човек не бива да парадира. Не бива нито да се гордее, нито да се срамува от броя на пръстите си. Защото има други неща, които са далеч по-важни. И умните хора го знаят.