Утеха

Краят на май е, началото на юни. В нашия болничен параклис „Св. Лука Кримски“ отслужихме молебен за болните. Това беше времето на най-строгата карантина, когато, за да можеш да отидеш някъде, беше необходимо да получиш разрешение, в противен случай те очакваше санкция. Пътувахме много предпазливо извън нашия район и никой дори не помисляше да замине надалече. Всички входове и изходи от селото ни бяха заградени със стоманобетонни конструкции, а главният път денонощно се охраняваше с картечници.

Една жена дойде при мен след молебена. На пръв поглед изглеждаше на 40 или 45 г., зад маската, скриваща лицето, е трудно да отгатнеш истинската възраст на човека. Тя се приближи и каза:

– Бях болна от ковид, слава Богу, в лека форма, но дори след като се възстанових, все още се чувствах много слаба. Едва бях започнала да стъпвам на краката си, когато дойде новината, че майка ми е починала. Тя живееше сама в Рязански район, далече от нас. Планирах да я посетя това лято, но ето какво се случи. Какво да направя, как да постъпя? Не само, че аз самата нямах сили, но и кордони с картечници охраняваха пътищата. Как да отида на погребението на мама? Никой от познатите ми с кола не искаше да рискува.

Заплаках от отчаяние. Седя, рева и чувам как телефонът ми звъни. Поглеждам от кого е повикването: „Мама“. Нейният стационарен номер. Вдигам телефона – тишина. Позвъних обратно. Сигнал имаше, но никой не вдига телефона. Отново се разплаках и телефонът пак звънна. Мама. Вдигнах – тишина.

Спрях да плача, осъзнавайки, че майка ми ме утешава. По непонятен за ума ми начин иска да ми каже: „Не плачи, дъще. Тук съм“.

След тези две обаждания, в дните, когато организираха погребението ѝ, разговарях с роднините, бях в течение на всичко, което се случва далече от мен, и се молех за нея.

Около седмица след това отново бях сама вкъщи, все още в отпуск по болест. Изпратиха ми на телефона снимки от погребението и гроба на мама. Взирах се в лицата на роднините, които от толкова отдавна не бях виждала, и усещах колко много ми липсват всички. И отново ме обзе копнежът по майка ми и родното ми място. Когато всичко е на разположение и можете да отидете, където пожелаете, го приемате за даденост, но когато сте принудени да стоите на едно място, сякаш в затвор, без да можете да излизате, тогава е съвсем различно. Изпаднала в самосъжаление, не можех да се сдържам повече, захлупих лице във възглавницата и отново се разхлипах.

Отче, повярвайте ми, не беше минала и минута – телефонът ми започна да звъни. Погледнах към него с надежда и страх едновременно. „Мама“. Приех обаждането – очакваната тишина. И тогава започнах да крещя на майка си всичко, което бях искала да ѝ кажа, когато отида при нея през лятото. Разказах ѝ за внуците, разказах ѝ как съм се разболяла от нова болест. Бързах, задавях се от думите, които се блъскаха в гърлото ми, страх ме беше, че няма да имам време да ѝ кажа най-важното, колко много всички я обичахме и продължаваме да я обичаме, страх ме беше, че преди да съм успяла да изкажа всичко, ще чуя краткия звуков сигнал в телефона. Но нямаше звукови сигнали, нито дълги, нито кратки. Тишина. И си спомних, че майка ми знаеше как да слуша и мълчаливо да те гледа с широко отворени очи.

Представих си очите ѝ, успокоих се и говорих, говорих, говорих… Казах ѝ всичко, което исках. Вече не плача за мама.

Превод: Ралица Кръстева

Източник: pravoslavie.ru