Християнското семейство и нашето време

Анелия Янковска-Сенгалевич

Въведение Богородично – един от светлите християнски празници! Да си припомним съдържанието му според Евангелието. Измолена от Бога чрез сърдечните молитви на праведните Иоаким и Анна, тригодишната Мария е тържествено съпроводена от роднините си и техните приятелите до Йерусалимския храм, където съгласно обета, който са дали родителите ù, е предадена на служение. Вяра, съпроводена с радостна саможертва – за това свидетелства духът на този празник, известен още и като Ден на християнското семейство.

А какво представлява християнското семейство днес в България – страната, покръстена още от времето на княз Борис І, страната, която като феникс се възражда отново и отново върху картата на света, оцеляла чрез народа си благодарение на своята вяра?

В зората на демокрацията въздъхнахме облекчено и вкупом се припознахме за православни християни. Хукнахме към храмовете, препълнихме ги и така… до последвалия разкол. И ето ни оправдание! Удобно някак ни стана – вярвам в Бога, но не и на служителите Му. Дори, когато разбрахме, че това е активно мероприятие, продължихме да се носим по инерцията. Та нали само така можехме да влизаме от дъжд на вятър в Божия дом и да палнем свещица едва когато имаме проблемите ни затрупат. Без ангажименти, без самодисциплина, без ограничения, без саможертви… Какви ти служби, какво ти Слово!

Дори не знаем, че ако не сме присъствали три поредни недели на св. Литургия, вече сами сме се отделили от Църквата. А ако ни го кажат, ще протестираме възмутено. Ама как така! Ще твърдим, че сме християни, без да познаваме учението на Христа, ще изпълняваме традиционно обредите, но външно, без да разбираме духа им. И ще нехаем, че нямаме оправдание, защото препълнени са вече църковните магазинчета с православна духовна литература, но какво от това? Трябва да имаш потребност да четеш, да научиш нещо за вярата, пък ние си го знаем, баба ни едно време… Чули, недочули, разбрали, недоразбрали губим себе си и своята идентичност така както губим вярата си.

Друг е въпросът, че светските власти старателно продължават да не допускат вероучението в училище и вече няколко поколения израстват потопени в бездуховността на материализма. Така че каква ти демокрация? Новото време, с измамния повик към забавления и всепозволеност като цел на живота, ни кара да загърбим исконните ценности, крепили векове българската народност, както и цялата християнска цивилизация. Предишното време пък ни внушаваше, че човекът е господар на природата, ще я промени, ще завладее вселената. И къде остана смирението, онова, което ще ни направи синове Божии и ще ни освободи от греховността? И кой ще ни научи на смирение, добродетел, която характеризира изцяло личността на Онази, почитана по-късно като Св. Богородица, заживяла под закрилата на стареца Йосиф в непорочен брачен обет, за да може Светото семейство да отгледа Младенеца, бъдещият Спасител. Смирение, с което Христос приема участта да заживее като човек на земята, за да изкупи със саможертвата Си първородния грях и да ни върне непорочността и достойнството!

Чудно ли е тогава, че несмирени и нетърпеливи сме свидетели и съучастници в оскъдняването на любовта, на нежеланието да се създава семейство, да се поема отговорност за него? Чудно ли е, че дори и да ги има, крехките ни семейства, се рушат по най-дребни поводи и това се дължи на новия вид възпитание, което отрича трудолюбието, скромността, честността, любовта към родината и т.н., и т.н.?

Съвременното внушение, че АЗ-ът е най-важният и си е самодостатъчен обезсмисля семейството. Унищожава връзките – родители, съпруг, съпруга или деца. Противоречи на истинското зачитане на личността, нещо повече унищожава личността, превръщайки човека в индивид. А Христос беше казал, че не е добре човекът да е сам и че там, където са двама или трима, сред тях може да бъде и Той.

Защото да си християнин, означава да обичаш ближния като себе си и да си готов да положиш живота си за него. Една действителност, която няма общо с модното егоистично послание: „Животът си е мой!“ Една опитност, която животвори, дава ни силата да противостоим на трудностите и ни тласка по пътя на съвършенството. Ето затова, доколко все още съществува, единствено християнското семейство може да даде истинския плод на вярата, надеждата и любовта, за да пребъдат истината и човещината в нашето объркано съвремие.