Христос не принуждава никого

Свещ. Ясен Шинев

Бях още невярващ, когато за пръв път прочетох Светото Евангелие. То остави в мен много силно впечатление, но и нещо дълбоко се настани в съзнанието ми – Христос не принуждава никого. Това беше аргумент на разума, а не на вярата, която все не познавах. Възхитих се от това, че Той никога не се обръща към другите заплашително, не се заканва и не отхвърля – когото и да е. Когато след време повярвах в Него, като Син Божий и Спасител, това впечатление се затвърди и засили. Още от първия прочит Той ми стана изключително симпатичен и близък с невижданата дотогава от мен комплексност и пълнота на Своите добродетели. Неговият образ ме трогна с това, че е достъпен и аристократичен, нежен и твърд, дълбок, но и изцяло добронамерен. От Него блика доверие и любов, вдъхновение и порив за нещо ново, красиво, одухотворено. Едно надземно послание, изпълнено с мир и топлота. Във всичко елегантен, хармоничен, преливащ. Отдаващ се, но оставащ съвършен. Не е мрачен и тежък, нито настояващ. С всичко Свое приканва и протяга ръка към всички и всеки поотделно. Пророк на Възкресението и тържеството на радостта. Дори когато изобличава фарисеите или книжниците, го прави със сдържаност и строгост, с грижа и предупреждение за погрешността на пътя и примера, който те следват. Но никога със страшно лице…

Цялостното Му поведение към околните и света е изразено по най-красноречив начин в така съкровеното Му признание: “Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20). Създава траен образ на нечакан посетител, който е застанал пред двора на стопанина и иска да влезе в неговия малък свят, но кротко, спокойно и най-важното – споделено. И „хлопа“ по този древен, но и познат за всеки от нас начин. Застанал пред портата на неговия двор и почукващ с метална хлопка, дотолкова силно, че обитателят на дома да избере дали да стане и извърви своя път, и дали да Го покани при себе си. И не само да сподели компанията Му, а и да вечеря с Него. Още от древността в духа на източното гостоприемство това е изключителна чест, с която стопанинът допуска госта до своя малък, личен свят. Форма на общуване, беседа и диалог на доверие и очаквана взаимност. Две личности, изпълнени с уважение и готови да се предадат една към друга, да се отдадат искрено и изцяло. Лице в лице, сърце към сърце, душа в душа, достатъчно вежливи и очакващи един от друг.

Пречистият Иисус поразява с това, че уважава свободата на всеки, който и да е той. Не налага Себе си, не пречупва свободната воля. Обръща се към човека като към личност, а не като към индивид. Дълбоко съкровено, винаги искрено и лично. Когато е прекосявал долината на скръбта в хода на своята историческа и духовна мисия, околните са реагирали по различен начин на Неговото послание. Някои от тях въобще не са Му обръщали внимание, потопени в суета и битовизъм, а други са Го смятали за откровено луд. Трети – за поредния пророк, който проповядва своето учение, а четвърти изцяло са Го отбягвали. Но е имало и съвсем други, които са Го последвали, но впоследствие са се разочаровали. Изречено на езика на света – Той не е отговорил на техните очаквания и не се е оказал достоен за тяхното лично внимание. При все, че е Богочовек, Син Божий и Син Човечески. Чудо в историята и единствен Спасител, за тези, които са повярвали в Него.

Има такъв епизод в Светото Евангелие, в който малцина се вглеждат, но показателен за отношението Му към човеците. Когато е изрекъл нещо пред хората и те са се съблазнили, а вследствие от това са решили да си отидат, за да се стигне дотам, че около Него останали само верните Му ученици. Нещо повече – дори някои от тях се разочаровали и си отишли. Но тогава Той, в Своята велика милост и пастирска любов, не само не ги спрял, но уважил техния личен избор. Израз на това е изреченото: “От това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходиха с Него“ (Йоан 6:66). Всеки духовник или мирянин е изпадал в подобна ситуация. Когато е благовестил, проповядвал и привличал околните, и те първоначално са тръгнали след него. Но впоследствие са го изоставили и са намерили повод да се отдалечат от него, изтъквайки различни основания. Нас ни боли, но трябва да го приемем като част от нашата или тяхната немощ, защото никой от нас, “родените от жена“, не е съвършен.

Затова, когато някой, който и да е той, и колкото и сили и енергия да сме вложили в него, си тръгне от нас, ние не трябва да проявяваме нашата вродена себичност и ревност за него и да постъпваме като сърдити деца. Защото това е проява на различните форми на гордостта и зле прикритото себелюбие, вкоренено дълбоко в нас. Нека знаем, че това е малко или много неизбежно за всеки, колкото и добър проповедник, терапевт или изповедник да е той.

Всичко това се е случвало и на светците. Колко пъти любими чеда на св. ап. Павел, в различните общини и области, където е сял семето на вярата, обърнати от тъмнината на езичеството, са си тръгвали не само от него, но и от проповядваното учение? Колко болка, страдания и неизбежна горчилка е понесъл поради тяхната неблагодарност или просто лекомисленост? Някои са се обръщали против него и не само са го обвинявали, но дори са се превръщали в негови открити врагове, подбуждани от верните служители на сатаната – бесовете.

От нас се иска да дадем най-доброто от себе си във всеки момент и за всяка душа, без да мислим или да се страхуваме дали ще ни отговорят подобаващо, или ще бъдем отхвърлени и изоставени. Христос се проповядва от чисто сърце и без всякакви уговорки и съображения. Така ще бъдем достойни за привилегията да сме Негови. Нека се вгледаме и в нас самите. Дали винаги сме били благодарни или отзивчиви към всички, които са ни показвали пътя към Неговото царство… Това ще ни е за смирение и спасение в стихията на безкрайната невидима бран, в която сме участници от самото начало на своето личностно обръщане към Христа. Слаба е нашата природа и обуреваема от много страсти и подмолните течения на духа. Борбата се води за всяка душа, борбата е неспирна и неблагодарна към всеки искрен борец за спасение. Нека проявим повече мъдрост и разсъдливост. Длъжни сме да приемем избора на другите, дори без да го разбираме в неговата строга индивидуалност.

Тогава трябва да си спомним точно това, което е станало и с Него, а после да въздъхнем, да превъзмогнем болката и да се успокоим. Уви, така е било, така и ще бъде… Освен това не трябва да забравяме, че ние не сме човекоугодници, а угодници Божии. Някои ще останат, други ще заминат, но важното е друго – ние да бъдем верни изцяло и във всичко на Него, Нашия Спасител, и на Светата Църква! Това трябва е оста на нашия живот и нищо друго не бива да ни смущава и да разколебава отдадеността ни.

Затова да се държим с двете ръце за Него, въпреки всекиго или всички, без особено много да се обезпокояваме. Нека се взрем в примера на Царя на мира и любовта и да приемем дара на свободата на всеки, който е пристъпил или се е отдалечил от нас.