Цивилизацията на инстинкта

Свещ. Ясен Шинев

Преди доста години патриархът на Руската православна църква Кирил направи изявление, което звучи, колкото проникновено, толкова и предупреждаващо… Разтревожен от „духа на новото време“, той заяви: “Най-страшната заплаха за човечеството е построяването на цивилизацията на инстинкта. Погледнете какво са случва. У човека се разпалват потребностите, разгарят се страстите, стимулира са икономиката. А развитата икономика със своите резултати отново провокира по-нататъшното развитие на човешкия инстинкт. Получава се затворен кръг – хората работят за създаване на цивилизация на инстинкта!“ (“Мисли за всеки ден“ с. 40 от „Слово на пастиря“, 2011 г.)

В контекста на преломните години, когато е направено това изявление, е видно, че то е плод не само на огромния му опит като духовник, архийерей и патриарх на най-голямата  православна общност в света, но и че е прозрение свише от Духа Светаго. Защото отразява низходящата траектория, бавния, но сигурен залез  на нашата представа за цивилизация и духовност, която е люлка на поколения хора в различните епохи. Това е на само печална констатация, но звучи като диагноза на всичко, което се е случвало и се случва от години насам. Тревожно е, че и за духовните водачи и за учените става все по-ясно и отчетливо, че всички ние не само вървим надолу, а нещо повече – движим се към неизбежна катастрофа, стремглаво и неумолимо слизаме към примитивизма.

Духът отстъпва на материята, а Царството на Духа остава някъде високо и отвъд царството на кесаря. Навсякъде се усеща разложението. Изречено на езика на Светото Предание – апостасия (отстъпление) от здравата, истинска православна духовност. За всички, които следят хода на човешката цивилизация и теченията в обществата, това няма как да е изненада. Не само Спасителят в Евангелията (особено на св. Матея) или прозренията на Светите отци като св. Козма Етолийски и св. Паисий Светогорец в по-ново време, но и дълбоки умове като Монтен още преди векове пише в своите „Опити“, че „прогресът на цивилизацията е регрес на хуманността.“ Живите извори биват отровени, а се извършва един добре обмислен процес – първоначално на подмяна, а и вече на открита замяна с изкуствени и откровени сурогати, които ни отдалечават от Истината.

Сега никой не говори за морал, почтеност, мъдрост, благородство, безкористност, искреност – както в отношенията с околните, така и към самите себе си. Навсякъде се афишират най-низките прояви на любовта, стремежът към печалба, личната изгода – всичко това, вдъхновено от културата на Аза. Сега всичко се е превърнало в служение на егоизма, зад който стои първият и основен недъг на негово величество човекът – гордостта. Духът на потреблението опустошава всички плодородни полета и заразява земята на потомците на изгонените от рая.

В сравнение с тях понятието истина изглежда прекалено крехко и деликатно. А каква е истината? Чистата, изконна, отправна – тази, която може да бъде показател и стожер за вечно жадната душа на човека? Още Пилат задава въпроса: “А що е истина?“ (Йоан 18:38). И този въпрос кънти в историята досега с цялата своя трагичност и мощ. Но ние, вярващите християни, знаем каква е тя, изразена от устата на Пречистия Иисус, Който изрича: “Аз съм Пътят, Истината и Животът!“ (Йоан 14:6). За нас, Неговите последователи, няма друга истина! Всичко извън Него е полуистина, фалшиво откровение и компромис с лъжата и врага на нашето спасение – дявола. Но това е постоянен и постепенен процес на отпадане и явно отстъпление, започнало от разделението на Светата църква от 1054 г., преминало през Реформацията и Лутер, целия Ренесанс и новото време, когато Ницше провъзгласи на света: “Бог е мъртъв!“.  А след него връхлетя епохата на големите изкушения и отстъпничество в последвалите революции, реалният социализъм и либералната демокрация. За да се стигне до постглобалната епоха, в която властват хаосът, страхът и несигурността.

Времето на почти пълната безнадеждност. Плъзгаща се бездуховност, която доведе до открита демонизация. Това е земята, в която всички някога живи извори са отровени. Страната на обърканите, уморени хора, които нямат яснота за нещата около тях и са лишени от всякакво желание за каквото и да било. Не личности, а индивиди, сиви наемници с опустошени души и празни погледи. Времето на „последния човек“.

Но кой може да ни избави от тази трагедия? Как можем да счупим този мрачен печат? Рецептата е стара и изпитана – единствено и само като се помирим с Бога и с Неговия Единороден Син – Иисус Христос. Той ни чака от Разпятието с разтворени ръце и иска да прегърне всеки един от нас, проливайки Жертвената си Кръв за всеки, роден от жена. Ние, православните, знаем и вярваме, че учението на Светото Православие е пречистено (според свидетелството на св. Паисий Светогорец) и Словото Му е светлина и живот, проникновение и откровение.

В тези трудни, дори ужасни условия на живот, когато стихиите на злото опустошават всяко кътче на тази красива земя и пронизват всяка търсеща душа, когато всеки ден се е превърнал в истинско предизвикателство, ние сме длъжни да изпълним своя висш и и съвсем обикновен дълг – да бъдем християни. Да останем верни на заветите на нашето чисто, истинско и свято във всичко Православие. Защото в себе си то носи рецептите не само на вечния, но и на настоящия живот, с умереността на своите стойности, пълноценност и мека топлина. В него не спираме да преоткриваме Пречистия Иисус, Сина на Светата Дева, Нашия Учител и Спасител, преподаван от светите тайнства и наставленията на Светите отци.

От нас, Неговите, се изискват две неща – да се утвърдим в Него и да благовестим на всички останали за пълнотата на благодатта, която Той носи със Себе Си. Затова да се опитаме да бъдем светилници в мрака, живи камъни и вестоносци на Неговото несъкрушимо Царство. За да сме достойни да бъдем не наемници, а приятели, пламенни апостоли в този свят на инстинктите и да го преобразяваме със и във Неговата светлина!