Човече, помилуй лудите!

Ние всички познаваме тези хора. Минаваме покрай тях, не само залисани в нашите клокочещи светове, но и дори се стараем да ги избягваме. Защото те са под линията на нашата представа за пълноценно присъствие в обществото и трябва да признаем, че малко или много ги приемаме за аутсайдери. Нещо повече – за провалени, отпаднали от неспирната битка със силите на света. Те са „съвременните прокажени“, познати от евангелските текстове, които събуждат всеобща неприязън, страх и отвращение. Така е било откакто свят светува, така е сега, и явно ще остане до последния ден на този грешен свят, докато Бог реши да прекрати всичко и ни призове към съд.

Но… те са благословени. Да, лудите, психично болните, които изпълват връхлитащото ни ежедневие и лицата им се появяват отвсякъде. Те са по неразбираем за нас начин любимците на Бога. На тях Бог е отдал този особен товар, да носят теготата на болестта. Светът ги отхвърля, прегазва ги с галопиращия ритъм на надпреварата с времето, но Той, Всемогъщият и Всемилостив Бог, ги притиска до себе си. Те са докоснати от Него и чакат нашата чисто човешка близост. Просто не са издържали в битката със стихиите на света и са пропаднали в една друга, болна реалност.

Светото Православие ясно наставлява защо Бог допуска болните – поради лични или наследствени грехове, заради смирение или за проявяване на Неговата слава, но при всички случаи и за спасение. Защото е Промислител мощен и дълбок, и най-добре преценява какво, кога и как да се случи с всяко от чедата Му. Ние знаем още от първите ни стъпки във вярата, че всичко, което се случва в света или в нас, се случва по Божия воля или допущение. И сме длъжни да се смирим, независимо дали разбираме или не знаците от Небето. Така, с наведени глави, се превръщаме в синове, а не сме просто осиновени. Приятели, а не наемници. Смирението е истинският белег на верните, на тези, които го носят като огнен печат в сърцата си.

Един от забележителните боговидци на 20 в., св. Паисий Светогорец, изрича пред духовните си чеда, че тези хора пред съда на Бога ще имат „смекчаващи вината обстоятелства.“ В този най-важен, ключов за тяхната участ миг във Вселената, Той ще подходи към тях с още по-голяма милост в сравнение с всички останали. И всичко това е поради особената болест, с която е поразил техния малък свят. А и може би заради униженията и осмиванията, които са понесли от околните в този враждебен и егоистичен свят на полусянката и болката. Ще ги помилва! Ще обърне лицето си към тях и ще ги притисне до гърдите Си, а после ще настани душите им на място, където ще бъдат добре. Закриляни от бликащата Му любов и вечна грижа. Това е привилегия, на която ще се радват в пълнота…

В своите мисионерски писма „До изгонените от рая“, св. Николай Велимирович наставлява една жена, която споделя живота си с нейния психично болен съпруг: “Ти обаче можеш да кажеш: но той сега не може нито да се кае, нито да се моли Богу… А той, в сегашното си състояние, може само да страда – на себе си за спасение, а на другите – за страх. Всяка болница сочи с пръст Бога, но нито една така, както психиатричната.“ (“За лудите“, стр. 299).

Затова нека ние, потъналите в нашето самодоволство и тиха светска прелест, да обърнем лицата си към тях, отхвърлените и така често презрените, и да си спомним за мисълта на британския актьор Шон Конъри, който в едно свое изказване заяви следното: “Човекът е крехък като яйце и от най-малкото падане може да се счупи“. Това, което се е случило с тях, презрените, може да се случи с всеки един от нас, колкото и да ни е трудно да го приемем. Ние сме хора и християни, и сме длъжни не просто да имаме любов, а тя да е отдаваща и дори жертвена. Спасителят очаква от нас не просто милост, а особена милост за промяна на нашето съзнание и личен поглед към всеки един от тях, и дела на милостиня и молитва. Да се постараем да победим нашата закостеняла погрешна представа за тях, и пречупвайки сърцата си, да изречем пред себе си: „Помилвай лудия!“.