Petros и Petra

Думите на Христос „ти си Петър (производно на petra – камък, скала, гр. – б. пр.), и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18) са били обект на най-различни интерпретации в древната Църква, които често са си противоречали.

За много от Отците, по-специално за тези от Изтока (поради което говорим и за „антиохийска екзегеза”), но не само за тях, камъкът (petra на гръцки) означава вярата, изповядвана от Петър (Petros на същия език). На въпроса на Иисус: „А вие за кого Ме мислите?”, той отговорил „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (Мат. 16:15-16). Църквата се основава върху Христос като Истина: тя съществува в измерението, при което хората припознават тази Истина, т.е. изповядват вярата на Петър; в този смисъл всеки верен и всички верни в общение са „наследници” на Петър. „Ако ние също кажем: Ти си Христос, Синът на Живия Бог, тогава ние също ставаме Петър, пише Ориген (…) защото всеки, който се слее с Христос, става Петър”¹. Св. Йоан Златоуст², последван от много от бележитите антиохийци³, влага в тези думи на Иисус смисъла: „На тоя камък (petra) ще съградя Църквата си, т.е. върху вярата на твоето изповядване”. На Запад подобни коментари правят св. Амвросий и Августин Блажени – първият пише: „Помъчете се да бъдете камък, търсете камъка не вън, а вътре във вас. Вашият камък са вашите дела, вашият дух (…) това е вярата, а вярата е основата на Църквата. Ако сте камък, вие ще бъдете в Църквата, тъй като Църквата е съградена върху камъка”⁴. А Августин Блажени казва: „Църквата е въздигната върху Този, в Когото Петър вярва, като казва: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог”. Така Петър получава името си от този камък и е въплъщение на Църквата, която е била въздигната върху него (камъка) и затова е получил ключовете от Царството небесно. В действителност Той не му е казал „ти си камък (petra)”, а „ти си Петър (Petrus)”⁵. Всъщност камъкът (petra) е Христос, в Когото е повярвал Симон, както го изповядва цялата Църква, и който затова получава името Петър (Petrus)⁶”.

Църковното общение се изпълнява в евхаристията. Църквата се основава не само върху Христос като Истина, а и върху Христос като Живот. И този Живот се преподава на верните чрез евхаристията и чрез всички свещенодействия (в това число и четенето на Евангелието), между които евхаристията, като слънцето, заема централно място. Всъщност свещенодействията представляват апостолското свидетелство на епископата. Като удостоверяват верността към Бога в тайнствата, епископите са съдии за Истината, пазена от тях като пастири на Христовото паство, и като такива те са „наследници” на Петър. В древната Йерусалимска църква между Петдесетница и разпръсването на апостолите Петър сигурно е предстоял вместо Христос на евхаристийната трапеза, като по този начин е предвестил установяването на епископския авторитет. За св. Киприян Картагенски всеки епископ в неговата си църква и всички епископи заедно, in solidum, седят на Cathedra Petri, т.е. „Петровия престол”. В един знаменит пасаж от своя трактат За единството на Вселенската църква – тук няма значение съществуването на две версии на този текст, една от които споменава римското първенство – Киприян твърди, че думите на Иисус в Мат. 16:18 установяват епископата. Посредством Петър, който говори от името на всички епископи, Иисус поверява на всички тях престола (cathedra), т.е. епископското служение: „Той раздава на всички апостоли равна власт”. Римското върховенство, за което се говори в една от двете версии, е поставено в контекста на епископската съборност и по никакъв начин не поставя римския епископ извън общото тяло на епископите, което Киприян смята за едно цяло, от което всеки епископ притежава частица. Така, ако във всеки апостол се съдържа Петър, то всеки епископ, по силата на апостолската му мисия, е „наследник” на Петър.

Августин Блажени в една от своите проповеди⁷ казва нещо подобно. Петър „не е единственият сред учениците, който заслужава да пасе Господните овци; ако Христос говори на един-единствен човек, то е, за да подчертае ценността на единството”. „Наистина, за да знаете, че Църквата е тази, която е получила ключовете за Царството небесно, слушайте това, което Господ каза на всички свои апостоли на едно друго място: „Приемете Духа Светаго”, и веднага след това: „На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Йоан. 20:22-23)”.

Въпреки това, малко по малко, главно на Запад (Иларий от Поатие, Йероним, и отчасти Амвросий), но също и на Изток (Василий)⁸ започват да настояват на връзката между вероизповедта и личността на Петър. Камъкът (petra) е личността на Петър като изповядващ апостолската вяра. В бъдеще, макар и не веднага, ще се утвърди и връзката между изповядващия Петър и римския епископ.

Това не става веднага. Петър не е бил първият епископ на Рим (нито на Антиохия), защото не е било възможно да се смеси апостолското служение, чието уникално свидетелство представихме и което е ненаследимо и мисионерско, с епископското служение. От друга страна, историците не знаят дали преди средата на II век в Рим е съществувал „монархически” епископат (т.е. представляван от един-единствен човек), а не събор от презвитери или епископи: две думи, от които днес ние сме създали термините „свещеници” и „епископи”, но които първоначално са обозначавали старейшините на дадена община. Най-известните имена на членовете на този събор, като например Климент Римски, могат да бъдат изведени от списъка на епископите, изготвен от св. Ириней.

През първите векове римското първенство по никакъв начин не е свързано с личността на неговия епископ, а с престижа на местната църква сред общността на църквите. Римската църква е „начело на милосърдието”, казва св. Игнатий Антиохийски в неговото Послание до Римляните. Когато престолът е вакантен, като например по време на гоненията при император Деций Траян (249 – 251 г.) от януари 250 до пролетта на 251 г., именно съборът на свещениците и дяконите говори от името на Римската църква и изпраща множество писма до Картаген.

Едва по времето на Калист (ок. 220 г.) или най-рано по времето на Виктор (192 –194 г.) римските епископи ще започнат да основават своето първенство върху думите на Иисус в Мат. 16:13-19 и преди всичко върху Лука 22:31-32⁹ и Йоан 21:15-18¹⁰. Първото изрично свидетелство в християнската мисъл в това отношение принадлежи на Тертулиан, който всеки път ситуира Петровия примат в единството на епископата или в единството на Божия народ:

„Можел ли е Петър, който е бил наречен камъкът, върху който е трябвало да бъде съградена църквата, да не е знаел нещо…? Можело ли е нещо да остане скрито за Йоан¹¹?”

„Спомнете си, че Господ остави ключовете на Петър и чрез него на Църквата, ключове, които всеки носи, ако (…) изповядва вярата¹²”.

Така се ражда идеята, че Петър е получил от Христос особена благодат, която го е превърнала в пръв между апостолите и че Римският епископ е негов наследник или още по-точно – негов наместник и наследник на неговата благодат. Римският епископ „наследява” Петър, но той трябва да хармонизира свидетелството си с това на Павел. Неговата служба е да пази и да защитава, също и да разпространява вярата, която Петър и Павел са изповядвали. Както казва св. Амвросий: „Първенството е по вероизповед, а не по чест; по вяра, а не по юрисдикция”¹³. Ролята на Рим, неговият основан на Петър авторитет следователно се състои в това да бди над общението между поместните църкви, да не им позволява да се изолират, да се намесва по искане на някоя от тях (като напр. в Коринт през 96 г. или около 170 г.), да служи за ориентир на тези, които желаят да се присъединят към една от най-престижните апостолски традиции.

През първите векове Рим не претендира за юрисдикция над останалите църкви, но притежава особен „авторитет” (авторитет, а не власт) и упражнява координираща и инициираща роля в голямата милосърдна дейност. Функция, за изпълнението на която важна роля играе и „Павловото” измерение.

След IV в. римският авторитет намира израз в ясни канонични прерогативи, по различен начин и в зависимост от мястото. По отношение на голяма част от Италия, по-конкретно в седемте диоцеза на юг от Рим, Римският епископ получава правата на митрополит. По отношение на европейския Запад, територията на неговия бъдещ Патриархат, той се ползва само с правото на инстанция, пред която могат да се обжалват решенията на местните епископи. В Африка и на Изток, където църквите имат автономен живот и където са се наложили други центрове на първенство, въз основа на съборния принцип Рим се ползва с правата на първи престол по отношение на тази общност, която по-късно ще бъде наречена с името Пентархия (Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия, Йерусалим) и само като арбитър в случай на конфликт. Впрочем до VIII в. изборът на римския епископ е подлежал на утвърждаване от императора.

При папа Лъв Велики (440 – 461 г.) доктрината за римското първенство добива завършен вид: Римският епископ е вечното присъствие на Петър, князът на апостолите. Той управлява Вселенската църква, той е „първият от епископите, князът (princерs) на цялата Църква”. Това Петрово наследство е интерпретирано по модела на римското право, според което наследникът получава правото юридически да наследи починалия. Така Рим изминава пътя от духовен „авторитет”, пример за подражание, „крайъгълен камък” (по израза на Ж. М. Тийар¹⁴), към Рим, който претендира да има „власт” над всички поместни църкви. Изтокът остава близък на традиционното разбиране на този въпрос и по-нататък ще разгледаме как се е стигнало до установяване на равновесие между двата възгледа. Иначе самият св. Лъв се намесва само за да свидетелства за истината и за да наложи да се уважават правата на поместните църкви. За него не е тайна нито „наследяването” на Петър от страна на епископата – по неговите думи forma Petri не отсъства от нито една от провинциите, нито пък нейното „наследяване” чрез верния народ: „Именно в Цялата Църква Петър казва всеки ден: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог”. Всяка уста, която изповядва по този начин Господа, е ръководена от тези думи¹⁵”. И Лъв обича да напомня, че неговата функция е да „бди”, да бъде „страж”.

Двусмислието временно е коригирано от Григорий I, св. Григорий Велики, наречен на Изток Двоеслов заради произведението му, в което пространно е изложено мистичното богословие на св. Бенедикт. Както отбелязва П. Батифол¹⁶, според Григорий наследеният от Римския епископ principatus от апостол Петър му дава право на внимателна грижа и отговорност за Божествена подкрепа над Вселенската църква; но би било голяма грешка това първенство да се смесва с митрополитските права, които той упражнява над епископите на юг от гр. Рим. Principatus е помощ, която влиза в действие, когато някой се обърне към папата и този някой приема неговата намеса за правилна и необходима. „Principatus няма нищо общо с идеята за организирана и наложена централизираност”.

Григорий протестира срещу титлата „Вселенски патриарх”, която току-що си е присвоил Константинополският патриарх (всъщност, за да утвърди своето първенство в границите на „вселенската” Империя). Никой епископ, декларира Григорий, не може да се нарече „вселенски”, без да изпразни от смисъл служението на другите епископи. Затова и той придава изключително значение на своята титла servus servorum Dei – „раб на рабите Божии”. | www.hkultura.com

Бележки

¹ Ориген, PG 13, 997-1004.
² Йоан Златоуст, ’50G 58, 534
³ Теодорит Кирски, PG 83, 1249, Йоан Дамаскин PG 96, 556
⁴ Трактат върху Евангелието от Лука, SC 45, с. 264-265
⁵ Petrus – латинизирана форма от евангелски гръцки на Petros.
⁶ Retractations, I, XXI, 1.
⁷ Sermo 295, 2-8
⁸ Аdv. Eunomium II, 4 – PG 20, 580.
⁹ „И рече Господ: Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си”.
¹⁰ „А когато се наобядваха, Иисус казва на Симона Петра: Симоне Ионин, любиш ли Ме повече, отколкото тия? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите агънца.
Казва му пак втори път: Симоне Ионин, любиш ли Ме? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите овци.
Казва му трети път: Симоне Ионин, обичаш ли Ме? Петър се натъжи, за дето третия път му каза: обичаш ли Ме? и Му рече: Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите овци. Истина, истина ти казвам: когато беше по-млад, сам се опасваше и ходеше, където си щеше; а кога остарееш, ще простреш ръцете си, и друг ще те опаше и поведе, където не щеш”.
¹¹ De praescriptione 22, PL 2, 14
¹² Scorpiace 10, PL 2, 142
¹³ PL 16, 826 C.
¹⁴ J.-M. Tillard, L’évêque de Rome, Paris 1982, p. 112.
¹⁵ PL 54, 145-146.
¹⁶ P. Battifol, Saint Grégoire le Grand, Paris, 1928, p. 188-189.

 

 

Източник: Clément. O., Rome, autrement (Рим по друг начин), Desclée de Brouwer,
Paris 1997, стр. 25 – 32

[поръчай] новия брой на "Християнство и култура"