Quo vadis, domine?

„Твоите ръце ме сътвориха, няма да падна и да се поклатя!“

Преди време един скъп за мен човек обясни, че собствената ни съвест ще ни насочи към вярното, когато търсим разумно и балансирано решение. Ставаше дума за социална активност, за гражданска и духовна позиция.

Може ли гласът на съвестта ни да определи как трябва да постъпим, когато сме изправени пред избор, сериозна дилема? Кой е гласът на нашата съвест? Въпросът на Пилат – коя е истината? Какво е истината? Какво е съвестта? И може ли нейният глас да ни води към революционно отношение и поведение? И какво да е то тогава?

Със сигурност – вътрешна, в душата. А оттам и като радикална промяна на нашите склонности и навици в цялостното ни поведение, особено навън. Защото знаем от св. ап. Павел – не това, което влиза в нас е нечисто, а онова, което излиза…

Но въпросът е – дали това означава и радикална граждански активна позиция, когато обстоятелствата го изискват? И тъкмо тук е сложният казус.

Смятам, че злото, грехът, порокът може и трябва да се посочи, изобличи, осъди. И така автоматично той не може да остане анонимен, без поемане на отговорност. Но сгрешилият не бива да се съди, дори изобличава. Защото така проблемът се задълбочава, вместо да се решава. Създава се напрежение, озлобление, противопоставяне, което може да няма край…И към злото се прибавя още по-голямо.

Самите дела на сгрешилия или на съгрешилия вече го изобличават и съдят, защото са явни и не могат да останат скрити. И това е присъдата му – и то пред очите на всички, когато говорим за публични фигури.

Още по-голяма присъда за самия себе си е обаче един грешник, който не се разкайва или продължава да греши. Има ли по-голяма всъщност? Има ли по-пряк път към обезличаването и самопогубването?

Но нещата стават още по-сложни, защото логичният въпрос, който идва тук е този на околните, на потърпевшите, на ближните му – „Да, но докога ние ще трябва да търпим това? Това, което стига до безочие и наглост? И не за пръв път! До самозабрава! Съвестта ни подсказва как трябва да постъпим.“

Оправдан и разумен въпрос.

Може би ще бъда скучен, абстрактен и клиширан, но мен не ме инетресуват много конкретните измерения на конкретния проблем в конкретната ситуация (тях има кой да ги очертае, да ги осъществи), а неговата същина, отношението, което предизвиква, до което води. И разбира се принципното поведение, възможното принципно решение.

Мисля, че всеки би се подписал, че пред неправдата има само една права позиция – нетърпимост. И когато тази нетърпимост стане на клетъчно ниво, както се казва, на 100 %, тогава неправдата няма да има никакъв шанс. Но причинителят й, човекът трябва да има…Винаги, докато е жив. И това е най-трудното, особено за възприемане и приемане.

Нетърпимост, омерзение, посочване, заявяване – открито – да, но бунт, революция – това е поведение, което не приляга на духовен човек, още повече на православен. Не това е начинът на борбата му, колкото и спонтанна, естествена, оправдана да е тя. Какъвто и граждански, хуманен рефлекс да я води. Защо? Поради две фундаментални причини.

Такава борба предизвиква на свой ред бунт и войнственост, агресия и нетърпимост. И така вместо пожарът да бъде потушен, той още повече ще бъде разпален. Християнинът не е войнолюбец и войнотворец, а миролюбец и миротворец. Да, много, много е трудно да е така. И всички бъркаме тук, неимоверно… Но трябва… Не на това поле е воин той. Не това е неговата категория. Тя е много по-тежка и отговорна. И това за съжаление непрекъснато се забравя. Че „нашата борба не е срещу „началници и власти“, както ни учи св. ап. Павел, а срещу „поднебесните духове на злобата“, срещу самия дух на злобата, който неусетно и щедро сее вражди между нас и в нас. Как тогава ще устоим, след като го забравяме? С какво сме по-различни от другите, как показваме, живеем вярата си, с какво даваме пример?

И тук се появява втората причина, може би по-важната – отново напомнена ни от Светото писание, мисля не само отново от св. ап. Павел. „Всяка власт е от Бога“. Добра, лоша – тя е от Него. Тя е там по Негова воля или по Негово допускане. Значи Той така е решил. Кога да я сложи и кога да я махне. По същия начин както е решил кога да се родим на този свят и кога да отпътуваме от него, за да се завърнем при Бог. Нямаме власт над всичко това, но нямаме и думата. Кой си ти, човече, че да решаваш вместо Него? И то да настояваш? Кой си ти да решаваш и определяш за другия, вместо другия? Кой какво трябва да направи, кой и кога трябва да си отиде?!! Бог не го прави, а може. Ти не можеш, а го правиш!

Свободна воля има всеки – ти, ближния, Бог. И всеки я изявява така или иначе. Но ние трябва да направим своя ход, какъвто е редно. За да може и Бог след това, тъй като уважава и спазва на първо място закона за свободната воля, да стори своя. Той има своите начини да подреди всичко, както е най-добро. „Господ ще направи, което е за мен потребно“ – казва този, който е бил цар и пророк едновременно и е могъл да се разпорежда, както намери за добре. Ако налагаме обаче своята воля – то значи ние знаем кое е най-добре и Той просто ще ни остави да изпълним, каквото сме пожелали и решили. С всичките му последствия. Не му оставяме друг избор, тъй като вече сме наложили своята воля. А думичката за това е една, словосъчетание от двете думи – своеволие.

И ето я и опасността, когато се вслушваме в гласа на съвестта си – да го подменим, незабелязано, лукаво с този на собственото си своеволие – на това, което си мислим, че чуваме или искаме да чуем. А то може да се яви под каква ли не форма – борба за справедливост, позиция на принципност, твърдост, самостоятелност. Зад което да се крият всевъзможни лица – болка, огорчение, гняв, фрустрираност, неосъщественост, страх (включително и от поемане на отговорност), наранено честолюбие, пристрастие и какво ли още не. И в крайна сметка всички тези лица са измеренията на егото, на нашия егоцентризъм, с който подменяме съвестта си, смятайки, че вярно усещаме и преценяваме. А подмяната в нашия вътрешен и в нашия земен свят, особено в днешно време, е повсеместна, на всички нива. И човек не усеща, че живее в заблуди.

„Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте“ – завещава в едно от посланията си св. ап. Павел.

Съвестта наистина е гласът на Бог в нас. Въпросът е ние какво правим с нея. Можем и трябва да я чуем, но ако сме сигурни, че разпознаваме нейния глас, че той е достатъчно изпитан и проверен, за да сме убедени, че е истинският. Гласът на истината. А това значи да имаме сериозен духовен опит, за да почувстваме, разберем кога нашепва Бог, кога своеволието и кога някой друг…

Дотогава ще трябва да се допитваме до Светото Писание и евангелията, до безценния опит на светиите и на светите отци, както и до този на някой жив духовник. Докато не ни стане същност…Кое?

В душите, в сърцата ни трябва да е написан, за да живее в нас – Христовият закон, но той ще е изикван всеки път съзнателно, трезво и аналитично, когато вземаме решение, правим избор. А Христовият закон е всъщност стилът, по който е живял Бог Иисус Христос – и като Бог и като човек. И нищо друго…

„Понасяйте един другиму теготите и така изпълнете закона Христов.“ (св.ап. Павел) Всеки – за другия. Всеки за другия – чук и наковалня е, както казва един светъл човек.

А кое има, което да не сме получили – както казва св. ап. Павел – „А щом си получил, защо се хвалиш, сякаш не си получил?“ И отново просиш, отново искаш – до безкрай. Но „не получавате, защото зле просите.“, както строго заключава св. ап. Яков.

Всичко, което имаме, е дар. Дар, за който дори не сме благодарили и който ползваме ежедневно, ежесекундно. Ние сме просто едни наематели на този свят. И то безплатни наематели! Неблагодарни и немарливи, нехайни наематели!

А каква благодарност иска Бог от нас – просто да благодарим, с обич, смирение, преклонение – непрекъснато, за да имаме, това, което ни е нужно. Колкото повече благодарим, толкова повече и по-дълго ще имаме. И няма да усещаме липси, болка, самота. Защото ще сме отправили взора си навън – към Бог и другите, към чуждите нужди и потребности, а не навътре към себе си, както почти винаги правим…Дори гледайки навън. Колкото повече недоволстваме и роптаем пък, толкова по-зле ще става. Тогава ще губим и това, което имаме. Но дали в един момент вече, ще може да спрем инерцията на подобно саморазрушение? Когато и сетивата , и сърцето, и умът ни започват не само да закърняват и мутират – да свикват, но и да харесват отрицателното и отрицанието…по навик, но и защото са забравили какъв е бил вкуса на другото.

Затова да претърпим с благодарност, каквото и да ни се случва, който и да ни го причинява, за да излезем обновени, чисти и силни, готови да получим безчетните Божии дарове, за да ги раздаваме. И да ги получим отново. И не е ли тъкмо това смисълът на живота? А колко пък от нас все се питат, някои дори до края на живота си – какъв в крайна сметка е смисълът му? Като че ли животът е някакъв абсурд, нонсенс?! И сякаш сам той не показва своя смисъл?!

Да претърпим и за да отмине, да се претопи в търпението, да изчезне в обичта обърканото, сбърканото, кривото, грешното. Да изчезне, да се разпръсне злото. Е как да стане това?! Казано е, писано е… Толкова пъти… Злото може да изчезне само в доброто, обгърнато от доброто. То ще се превърне в добро. Не самото зло в своята същност, в своята есенция, а това, което сме му посветили. То ще отиде другаде. Където му е изконно предназначението. Само така е възможно обединението, единението, а то пък няма как да се случи, ако няма подобие от духовно съпричастни и духовно мислещи хора.

Защо непрекъснато обаче трябва нещо да ни се напомня, повтаря, уговаря? Защо непрекъснато трябва да разсъждаваме, говорим, пишем за неща, които отдавна са казани и показани?!

Много точно св. Макарий Египетски, говорейки за едно високо духовно състояние казва – „Няма достатъчна причина човек да се откаже от насладите на този свят, ако той не участва в блаженството на другия свят.“ По същия начин и няма как някой да се откаже от порока и греха си, които е заобичал даже, ако не възлюби силно всичко добро и истинно, което ги надвишава, начело с Бог. Така съвсем естествено жалките склонности и пристрастия ще отстъпят пред истинското и топло чувство, пред правата вяра, защото те са сами по себе си по-силни. А когато и в нас са силни, защото сърцето ни е голямо, то малкото съвсем ще изчезне пред голямото.

Трябва да спрем обаче нехайно да смятаме, неусетно да успокояваме съвестта си, да изопачаваме гласа й, превръщайки го в стълб на нашето его – че време има. Не, няма! И все повече се скъсява…

Какво ще правим обаче, когато нещата станат необратими? Към кого ще се обърнем? Нима тогава ще се сетим и ще се молим да се променяме?

Има да се ограничим от толкова излишества, ненужности, товари – в нас, около нас. За да сме с леко сърце, но пълно с обич, благодарност, преданост.И да се отблагодарим за многото получени дарове. Как? С едно единствено нещо – със служение в име Божие. Само така можем достойно да предстоим пред Божието лице, пред Което така или иначе предстоим. И не просто самите ние, но заедно със своите ближни. А кои са нашите ближни? Всички, всеки един. Особено, когато отправяме своите молитви. Но ако враждуваме с брата си, как ще се явим пред Божието лице? С какви очи и какво дръзновение? Как тогава да спрем порочния кръг в целия ни живот? „Не отвръщайте на злото със зло, а побеждавайте злото с добро“, завещава ни отново св.ап. Павел.

Тогава и да тръгнем в „долината на смъртната сянка“, както и да се изрази това – няма да се уплашим. Бог е с нас във всичко. И ще кажем с цялото си сърце, като св. пророк и цар Давид – „Готово е сърцето ми, Боже, готово е сърцето ми.“

Духовната война гори с пълна сила, Третата Световна война е на прага…

Време крайно, вододелно. Време разделно, време на самоопределение, но и време на обединение.

Слепотата се шири, шири се и проглеждането. Слепотата обаче винаги е била и явно ще бъде повече, много повече. И най-жалкото, най-трагичното – там, където не трябва да е.

Quo vadis, domine? Къде ни водите, водачи?? Родни – световни, светски,  духовни… Къде? С фалша, демагогията, лицемерието на нашите хилядолетия? Знаете ли…?? Ако не знаете, защо водите?! Защо?!

Накъдето сами отивате – към бездната… Ако сами отивате, защо и другите да повеждате и подвеждате?!! Защо?!!Дали можете да си отговорите на този въпрос?

Ако отивате сами – едно е и едно ще е, ако водите обаче – друго е и друго ще е.

Ако сте слепци, защо трябва да сте и глупци, че и безумци?!

Пътят на безумеца е винаги един – към бездната, и обикновено е много лесен и бърз – защото е все надолу. И за съжаление понякога е необратим…

А нима затова сте живели, за това живеете?? За това живеем???

Горко на всички ни тогава! Тогава ще ни остава само да си припомним думите на Бог Иисус Христос, когато стоически е носил кръста си – „Плачете не за мен, а за себе си!“.

А какви сме и какви трябва да сме, за да устоим, може всеки сам да си отговори… Ако, разбира се, има време…