За Николай Велимирович

Николай е видял Божия свят призори на 23 декември (стар стил) 1880 г., на празника на свети Наум Охридски. Родил се е в малкото селце Лелич, недалеч от Валево, в полите на планина Повлен. Родителите му Драгомир и Катерина били прости земеделци, но добри и почтени хора и набожни християни, особено майката. Скоро след раждането на първото си чедо те го просветили със свето кръщение в близкия Челийски манастир и го нарекли Никола.

В дома на своите родители, заедно със своите братя и сестри (били деветима, но останалите умрели или загинали през войната, тъй че накрая останал само Никола), малкият Никола приемал от набожната си майка първите понятия за Бога и православната вяра. Често го е водила за ръчичка в Челийския манастир, на 4-5 км от село, за молитва и свето причастие. Тия първи внушения за Бога, Божия храм и молитвата, които Никола попивал от устните на майка си, се врязали незаличимо в детската душа.

Образованието си малкият Никола започнал в манастира, дето баща му го отвел, за да се изучи колкото "да знае да чете заповедите на властта и да им отговаря", т. е. да стане селски писар. Но Божието Провидение имало друг и несъмнено по-добър план за малкия Никола. Още от първите си дни той показва изключителна даровитост и ревност в учението. По време на междучасията, докато другите деца се отдавали на игри и палавини, Никола се скривал в едно малко кътче на манастирската камбанария и там прекарвал времето си в четене и молитва.

Тази ревност и даровитост е забелязана и от учителите му. Препоръчват му да продължи образованието си във валевската гимназия, където той скоро постъпва.

След като завършва шести гимназиален клас, Никола кандидатства за Военната академия, но лекарската комисия го отхвърля, защото бил "дребен" и нямал достатъчна гръдна обиколка. Без съмнение и това е дело на Промисъла, който насочва Никола по друг път – да стане войник на Небесния Цар, а не на земния. Веднага след този “неуспех” Никола поднася документите си за белградското Богословие, където е приет, макар и пак не без мъчнотии (заради слабия си музикален слух).

Като студент по богословие бил ненадминат през цялото време на следването си. Успехите му в учението и науките са резултат както на природната му интелигентност, така и на упорна прилежност и систематичен труд. Изключително буден и любознателен, до 24-тата си година той вече е прочел творбите на Негош, Шекспир, Гьоте, Волтер, Виктор Юго, Ницше, Маркс, Пушкин, Толстой, Достоевски и много други. С ораторския си дар Никола прави силно впечатление на своите другари студенти и на професорите в белградското Богословие. Особено се запомня словото му на абитуриентската прощална вечер в манастира Раковица през 1902 г.

По време на следването си в Белград Никола живее тежко. Животът в мизерия и слабата прехрана му докарват скрофули, от които страда с години. След дипломирането си младият богослов учителства за кратко в селата Драчич и Лесковци, Валевско, където опознава отблизо живота и душевността на сръбския селяк. Летните ваканции Никола прекарва по съвета на лекаря на далматинското крайбрежие. Там той описва с голяма обич живота на бокчани, черногорци и далматинци. Още като студент помага за излизането на в. Християнски вестник, на чиито страници обнародва своите първи дописки и статии.

Скоро след това Никола е изпратен заедно с други държавни стипендианти да продължи учението си в Русия или Европа. Той избира да следва в старокатолическия факултет в Берн, а по-късно в Германия, Англия и Швейцария. Навсякъде жадно събира знания и така придобива най-широкото и задълбочено образование на своето време. Духът му наднича и в тайнствената мъдрост на Изтока, свещените и философски книги на древна Индия. Цялото събрано от много извори знание се преработва в дълбокия му ум и набожна душа и чак след това се изнася навън и предава на другите. В Берн той защитава дисертация под надслов Вярата в Христовото Възкресение като основен догмат на Апостолската Църква. Може да се каже, че и целият му живот минава под знака на Кръста и Възкресението. Следващата 1909 г. Никола прекарва в Оксфорд, където подготвя докторат по философия, защитен по-късно на френски език в Женева (Философията на Беркли).

След като се връща от Европа през есента на 1909 г., Никола се разболява тежко от дизентерия. Лежи в болницата около 6 седмици. Казва: "Ако службата ми е потребна на Господа, Той ще ме спаси". Тогава дава обет, ако оздравее, да се замонаши и така да служи на Бога и своя народ. Скоро след това той приема монашество в манастира Раковица и става иеромонах Николай.

Според тогавашния закон той трябва да удостовери своята диплома, но тъй като няма завършена гимназия, е принуден да полага изпит за седми и осми клас и матура, за да може да предава в Богословската академия. Комисията, пред която полага изпита, "изслуша – според думите на един неин член – изложението му за Христос със затаен дъх и никой за нищо не го и попита". След това сръбският митрополит Димитрий го изпраща в Русия. Една година прекарва Николай, пътувайки по широката руска земя и опознавайки църковния й живот, душата на руския човек и неговите светини. През това време той пише и своя първи по-голям труд – студията Религията на Негош.

Като преподовател в Богословската академия в Белград Николай предава философия, логика, психология, история и чужди езици. Но едва ли може да остане в тесните предели на теологията. Зидовете на училището са тесни за него. Той започва да пише, говори и публикува. Младият и учен иеромонах говори по белградските църкви и из цяла Сърбия, в Коларчевия университет и на други места. Говори главно на теми от живота, но по невиждан дотогава и затова разтърсващ начин. Излизат студиите му за Негош, Ницше, Достоевски и на други философско-теоложки теми. Не само в цяла Сърбия и Белград, но и другите южнославянски краища се разчува за младия иеромонах и учен доктор Николай. Поканен през 1912 г. в Сараево за честването на вестник Просвета, той въдушевява с паметна реч босненската младеж и се запознава с най-изтъкнатите представители на поробените сърби: Чорович, Дучич, Шантич, Любобратич и други. Както твърди Дедиер (в книгата си Сараевският атентат), върху неговите Беседи под планината младобосненци са се клели като над Евангелие.

По време на войните Николай взема дейно участие в борбите и страданията на своя народ. Той действа като доброволец и помощник на ранените и пострадалите, изпадайки сам в крайна мизерия (заплатата си отстъпва на държавата през цялото време на войната). Тогавашните му речи (беседите Отвъд греха и смъртта) могат да се поставят наравно с Перикловите в древна Елада за слава на падналите за отечеството.

През април 1915 г. правителството изпраща Николай в Америка, за да пледира за националната кауза. В Америка и след това в Англия той държи многобройни речи по църквите, университетите и други публични места в подкрепа на обединението на южнославянските народи.

След края на войната Николай е избран (на 25 март 1919 г.) за епископ на Жича. В края на 1920 г. е преместен в Охридската епископия. През тези години той пътува с много църковни и народни мисии: в Атина и Цариград, в Света Гора, Англия и Америка, където развива изключително плодотворна дейност. Но особено важно е да се изтъкне неговото пастирско и духовно дело в Охрид и Жича, където той се връща през 1934 г. по волята на Архиерейския Събор и целия народ. Едва като епископ Охридски и Жички Николай развива истински и докрай таланта си във всички насоки на църковния и народен живот, без да занемарява и своя богословско-книжовен труд.

Силно влияние върху личността на Владика Николай оказва древният Охрид, люлката на славянската писменост и култура – "този свещен град с неговото велико и плодотворно минало и доста скучно настояще", както казва самият Владика. Върху душата на Николай вече добре е поработила православна Русия с нейните светини и свети подвижници. Сега това възпитание е възобновено и допълнено от набожния Охрид и съседната Света Гора, която "Дядо Владика" посещава всяко лято. Света Гора и трудовете на Светите Отци, особено усърдно четени и изучавани по това време от Николай, довършват православното му израстване. С право можем да твърдим, че едва тук и сега у Николай се извършва дълбоката вътрешна промяна, която оттогава се вижда съвсем ясно и се забелязва непосредствено от простите набожни хора. Този духовен прелом се отразява във всичко: в говора му, държането, чак и в облеклото му. По-раншният млад иеромонах д-р Николай Велимирович иска да впечатли, привлече и очарова всички около себе си. Облечен в блестящо расо, добре подстриган и с блестящи светски обноски, речовит и разкошно сладкодумен в говоренето: такъв е Николай от "предохридския" период. Такъв го виждаме и в Речи за Всечовека, една от рядко умните и дълбоки книги на новата сръбска книжовност, но все пак главно метафизична и философска, а не духовна и православна като трудовете му от Охрид и Жича насетне (Хомилиите, Охридският пролог, Мисионерските писма). Такова е и цялото му по-сетнешно пастирско и духовно дело с православния народ, богомолци и монаси.

Можe би без този охридско-жички прелом Николай щеше да си остане самотен гений сред нашия народ, един планински бор без предшественици и следовници. Но никога не би станал народният "Дядо Владика", "Свети Дядо" – новият народен Златоуст. Златоуст не само по слово и ораторска дарба, но и по водачество и пастирство, по апостолско и мъченишко свидетелство за Христа. Николай постепенно и полека се издига, както някога Свети Сава, до светла съвест на целия народ, и то не само на своето, но и на бъдещите поколения. Безспорно вярващият сръбски народ приема и усвоява Владика Николай като свой духовен водач, като Божи пророк и светител и никой няма да изличи образа му от вярващата народна душа. Колкото до известните стари и нови нападки върху него, самият Владика е показал как трябва да се гледа на тях. Веднага след нападките и тежките обиди, нанесени му от един епископ, Николай е посетен в Жича от журналист на в. Политика и помолен да каже нещо по този повод. "Епископ Николай ме погледна и ме гледаше дълго, без да каже нито дума. Този поглед и това мълчание бяха по-ясен отговор и от най-красноречивата реч." (Политика: 29.12.1939).

От Охрид и Жича Николай развива и многостранна всеправославна и междуцърковна дейност. Той е участник в Предсъборната конференция на Православните Църкви в манастира Ватопед през 1930 г. Работи и за обновата на древното общежително житие в Хилендарския манастир. Участва в международните срещи на младите християни по света и на икуменичните срещи и конференции. Труди се за заздравяване на връзките с братските православни народи – българи и гърци – както и за добрите междухристиянски и междуверски отношения в предвоенна Югославия. За съжаление поради антиправославната и антисръбска политика на Стоядиновичевия режим в стара Югославия Николай е принуден да се намеси в известната "конкордатска борба", наложена на Църквата и вярващия народ от администрацията и полицията на Стоядинович и Корошец*. Победата в тази борба и отмяната на конкордата, заслуга главно на Владика Николай, имат широк отзвук в масата на вярващия народ. Заедно с Патриарх Гаврил Николай има своя дял и в провалянето на антинародния югославско-германски пакт на правителството Цветкович-Мачек, за което народът го приветства, а германците-окупатори намразват.

Всичко, което Николай върши и говори писмено и устно, се приема от народа с внимание и любов; писанията му са четени и преписвани, преразказвани и дълго помнени. И днес можете да чуете от народа множество негови изказвания и отделни думи, маса поучителни разкази и анекдоти за него. Както каза отец Рафаил от Овчар: "Всяка дума му е била като за Псалтир". Богатството на праведника в Бога – ето какво е привличало душата на сръбския човек към Владиката. Затова той успява да въздейства толкова силно върху нашия народ, едно почти евангелско въздействие, помогнало на организма на Сръбската Църква да издържи тежките времена на окупацията. Значението на Николай се усеща особено силно след Втората световна война, та и до днес, а вероятно ще се засилва и занапред.

Капитулацията на стара Югославия заварва Николай в Жичкия манастир. От първите дни на окупацията Владиката дели заедно със своята “Света Жича” тежката съдба на своя народ, разкъсан на парчета и немилосърдно унищожаван.

Германците арестуват Николай още на Петровден 1941 г. Затварят го в манастир Любостиня, а след това в по-строгия затвор в манастира Войловица, Панчевско. Там е и сръбският патриарх Гаврил Дожич, пазен строго от въоръжена германска стража. В условията на заточението Владика Николай страда повече с душата, отколкото с тялото си. Дни и нощи прекарва на колене в горещи молитви за своя народ и за целия род човешки. (От тези дни е запазен Николаевият Молебен канон и Молитва на Пресвета Богородица Войловишка, както и по-късните Три молитви под сянката на германските щикове, открити между кориците на едно Евангелие от Сръбската църква във Виена).

На 14 септември 1944 г. германците откарват Владика Николай и Патриарх Гаврил от Войловица в злокобно известния концентрационен лагер Дахау, където те остават до самия край на войната. В Дахау преживяват всички ужаси на този ад на земята; за страданията и мъките им там и трайното съсипване на здравето им свидетелстват мнозина очевидци и самите те в своите по-късни спомени, устни и писмени. Освободени са едва на 8 май 1945 г. от съюзническата 36-та американска дивизия. Известно време се скитат по чужди земи, след което Патриархът се връща у дома, на кормилото на Сръбската Църква, а Николай тръгва по тежкия път на емиграцията.

Сломен от душевни и телесни страдания, Николай през 1946 г. получава подслон в Америка. През този последен период на живота си той боледува често и се оплаква от болки в гърба и краката, следствие от лагерните тегла и мъчения (за което имаме личното свидетелство на един руски иеромонах, прислужвал на заболелия Владика).

Въпреки това и в Америка Николай намира сили да продължи своето мисионерско и църковно дело, пътува по пространствата на Америка и Канада, окуражава боязливите, помирява враждуващите и учи на евангелска вяра и живот много богокопнежни души. И православните, и другите християни в Америка оценяват високо мисионерския му труд, тъй че с право можем да го наречем апостол и мисионер на Новия Континент. Възобновява се и писателско-богословското му дело на сърбохърватски и английски език. От тези години са Касиана, Бъдна земя, Жетва Господня, Диван и последната му недовършена книга Едничкият Човеколюбец. От Америка гледа да помага колкото може на манастири и отделни християни в родината, изпращайки им скромни колети и дарове, особено с църковни неща и потреби.

Владика Николай преподава и в Америка: в семинарията "Св. Владимир" в Ню-Йорк и в руските богословски академии "Света Троица" в Джорданвил и "Св. Тихон" в Саут Канан, Пенсилвания. В последната го заварва и смъртта. Починал е мирно в Господа, рано сутрин в неделя, на Заговезни, 18 март 1956 г. Тъкмо станал от сън и се подготвял с молитва да служи света Литургия, когато смъртта го заварила да се моли и го превела от земната Църква в Небесната, за да служи там вечно небесна Литургия на Бога. От манастира "Св. Тихон" е пренесен в сръбския "Свети Сава" в Либертсвил и погребан край олтара на храма на 27 март в присъствието на огромен брой православни сърби и други верни от цяла Америка. У нас при вестта за "Дядовата" смърт бият камбаните на много църкви и манастири и са служени четирийсетдневни парастаси и помени. Да отбележим накрая и явно изразеното желание на Владика Николай да бъде пренесен на родна земя и погребан "там, дето е и първи буквар учил", тоест в Челийския манастир в своя мил Лелич*.

Бележки

* Виж известната му телеграма и отворено писмо "До господин д-р Антон Корошец, министър на вътрешните работи" (август 1937) в което изобличава "пладнешкото хайдушко нападение на 19 юли срещу мирна православна лития пред Съборната църква в Белград" и многобройните преследвания и арести на православни свещеници и верни в цяла Югославия.

* Мощите на Владика Николай са пренесени в Лелич на 12 май 1991 г. – Бел. прев.