Житие на св. преп. Ефрем Сириец

Свети Ефрем Сирин е един от крепките светоотечески стълбове на светата Православна Христова Църква. Ярък представител на православното монашество от периода на неговия ранен благодатен разцвет – четвъртия век – той е еднакво велик и като подвижник – аскет, решително отхвърлил всичко земно – преходно, за да придобие вечното, и като апостол – мисионер от типа на великите църковни отци, който денонощно, с огнени думи, с перо и чудни дела, улавя души, за да ги доведе при Спасителя Христа.

Обилно и всестранно надарен от Светия Дух, прекрасно съчетал в себе си съзерцанието с деянието, молитвата и поста с делото на църковно – общественото строителство, Св. Ефрем е неуморим труженик на словото, проповедник на спасението в Христа, верен духовен ръководител, безценен съветник, предан другар, нежен брат и слуга на всички, търсещи пътеката към небето. Приел като най-безценен залог св. православна вяра – "веднъж завинаги предадена на светиите" (Иуд. 3), той е неин благодатен носител, неин горещ защитник, тънък изобличител на всяко отклонение от нея и безпощаден изобличител на ересите и душеразвратителите; жив образец на истинско смирение и постоянна трезвост, на ангелско целомъдрие, пламенна молитва и всежертвена любов към Бога и ближните.

Св. Ефрем Сирин е особено неподражаем и вдъхновен певец на покаянието и сърдечното съкрушение и ненадминат художник на Второто пришествие и Страшния съд. По свидетелството на св. Григорий Нисски, сълзите са неговата постоянна стихия, – да плаче за него е било така необходимо, както за другите да дишат. Той е будна християнска душа, окъпана в кръвта на Агнеца, облечена в бяло, горещо възлюбила своя божествен Жених, всеки миг трепетно очакваща Неговото славно явяване и наследяването на обещаната велика радост – Царството небесно.

Сведения за живота на св. Ефрем черпим от много извори. На първо място от неговите чудни писания, в които боголюбивата му душа е изваяна като някой бял гълъб. Особено ценни са собствените му разкази за някои случки из живота му. Тия трогателни автобиографични разкази носят заглавие: "Изобличение на самия себе си". Това са неговите изповеди – чудни, дълбокопоучителни. Такова покъртително е и неговото "Предсмъртно завещание".

Други източници са неговите сирийски животописи (жития, едно кратко и две пространни), "Похвалното слово за св. Ефрем" от св. Григорий Нисски, а също и сведенията, които ни дават за него някои църковни историци, негови съвременници, като Евсевий, Созомен, Сократ, Евагрий, Теодорит, Паладий, Иероним и др.

Свети Ефрем е роден в самото начало на четвъртия век – около 305 година. Родното му място се е намирало почти на самата граница на Римската империя – околностите на гр. Низибия, главен град на североизточна Месопотамия, граничещ с Персия. Родителите му били сирийци, занимавали се със земеделие; те били благочестиви християни и дали на детето си добро християнско възпитание.

Още в ранни години Божият промисъл дал особен знак за необикновените дарования и бъдещата съдба на Ефрем. Когато бил малко дете, майка му имала следното видение за него: веднаж, както го държала на коленете си, тя вижда, че от езика на детето изведнъж изникнала чудна лоза, която тъй пораснала нависоко и нашироко, че с клоните си изпълнила всичкото пространство под небето; чудни зелени листа и още по-чудни едри зрели гроздове висели от това необикновено лозово дърво; безброй птици се събирали отвсякъде и кълвали изобилното грозде, но колкото повече го яли, толкова повече се умножавали плодовете. Интересно е , че това дивно видение било дадено не само на майката, – едновременно то било дадено и на самото дете. Св. Ефрем открил това на учениците си чак на смъртния си одър, когато им давал своето "Завещание". Като им поверява това видение, св. Ефрем е дал и тълкуванието му: "гроздовете – това са моите беседи; а листата – песнопенията; подателят на това е Бог – хвала Му за Неговата благодат! По Своето благоизволение, Той ми дава това от съкровищницата Си". Това видение, помнено през цял живот от св. Ефрем, носено като залог за някоя особена Божия милост в душата му, безспорно е оказало влияние за доброто му възпитание и за определяне пътя му.

За своето ранно възпитание св. Ефрем така разказва: "Плътските ми родители ми бяха внушили страх Господен; от църковните отци бях получил наставления в Христа; аз бях видял съседи, живеещи в истинско благочестие; чувал бях за мнозина пострадали за Христа; отците пред мен Го изповядваха пред съдията; аз бях роднина на мъченици".

Заобиколено от такава благочестива среда, която благотворно въздействала върху неговата чувствителна като арфа, дълбоко мистична душа, малкото дете с възрастването си, все повече и повече се подготвяло за високото християнско звание. И бидейки още съвсем юноша, той приема св. Кръщение. "Още на млади години, разказва той, аз произнесох обет".

Но паралелно с новия, благодатно обновения в Христа човек, в него останал зародишът на стария, падналия Адам, квасът на ветхия греховен човек, който зародиш, макар и подсъзнателно, продължавал да живее и отвреме-навреме да се проявява не само в мисли и чувства, но дори и в лоши постъпки на младия, иначе ревностен, християнин. С остра болка и горчиви сълзи оплаква св. Ефрем в изповедта си тия свои, макар и краткотрайни, но неподобаващи за един истински християнин прояви. "В ония кратки години, разказва той, аз бях злоезичен, биех се, карах се с другите, препирах се, бях жесток, с бедните груб, отдавах се на лоши и блудни мисли, даже и не през време на плътско възбуждане". Изглежда, че буйната кръв на южния характер се проявявала с немалка сила и това съставлявало едно опасно изкушение за току – що встъпилия на новия път християнин.

Тия изпитания са неизбежни за всеки новопокръстен, както и за всеки новопострижен монах, и затова първите години, когато се прокарва и отъпква пътят за цял живот, биват всякога решаващи: християнинът, монахът, ако не вземе своевременно мерки, бърже може да пропадне.

Такава именно опасност застрашавала и младия християнин Ефрем в периода, когато се формирал неговият характер. Но тук Божията благодат в критичния за него момент му дошла но помощ по един особен начин. Това било през времето, когато Ефрем започнал да се отдава на буйните мечти и фантазии на своя неузрял още юношески ум и да разсъждава за нещата и техните причини, вследствие на което започнал да изпада в съмнение относно Божия промисъл. "Врагът нападаше върху мене, разказва той, и моята младост едва не ме увери, че всичко що става с нас в живота, е случайно. Както кораб без кормчия се люшка насам-нататък и лесно може да се прекатури, ако не му дойде на помощ ангел, или човек, – тъй беше и с мене".

През това критично за него време, веднъж родителите му го изпратили по работа вън от града. Увлечен в мечти и размисли, Ефрем замръкнал на полето. Един овчар го поканил да пренощува при него на открито при стадото му. Ефрем приел. Вечерта овчарят се напил и дълбоко заспал. През нощта дошли вълци и отвлекли няколко овце. На сутринта пристигнали стопаните на стадото и като узнали за загубата, не повярвали, че е имало вълци, но обвинили Ефрема, че той е скроил открадването на овцете. Овчарят, за да не бъде обвинен от стопаните в немарливост, поддържал това обвинение.

Закарали Ефрема при съдията. "Точно в това време, разказва св. Ефрем, докараха някого, хванат в прелюбодеяние с една жена, която успяла да избяга. Съдията, като отложи разследването за друг път, нареди да откарат двама ни в затвора. Там сварихме един селянин, затворен за убийство. Но нито доведеният с мене беше прелюбодеец, нито селянинът убиец, както и аз – крадец на овце. Като доказателство по делото на селянина беше докарано мъртвото тяло на убития, по мойто дело – овчарят, а по делото на прелюбодееца – мъжът на виновната жена".

Изминали седем дни в мъчителна неизвестност. Това подействало твърде отрезвяваще върху впечатлителната душа на Ефрема. Сполетян от такова неочаквано нещастие, той неволно се самовдълбочил и замислил над себе си. Мисълта за Божия промисъл, която преди това тревожила душата му с известно съмнение, отново налегнала съзнанието му. Дали станалото с него е дело на сляп случай, или то има някакъв смисъл, някаква връзка с неговото минало, с неговите постъпки и мисли, или пък с неговото бъдеще?

Заспивайки под тия размисли през осмата нощ, Ефрем вижда насън един непознат човек, който му говори: "Бъди благочестив и ще разбереш промисъла; припомни си всичко за каквото си мислил и каквото си правил, и ще разбереш, че както ти, така и тия люде, не страдате несправедливо; но няма да избегнат наказание и виновните".

Като се събужда, ЕФрем започва напрегнато да си припомня всичко, каквото бил извършил преди това, и изведнъж намира, че не преди много време, минавайки една вечер наблизо край същото онова място, дето нощувал при овчаря, той видял кошара с крави, затворени в нея за нощуване; възползуван от това, че пазачът на кравите го нямало там, и поради младежко лекомислие, търсещо да направи някоя пакостна шега, Ефрем изгонил от кошарата една от кравите; това била кравата на един бедняк: през нощта зверовете я изяли.

След като хубаво си припомнил този случай и му става ясно за какво го наказва Бог, Ефрем разказва това на другарите си; подбудени от неговия пример, и те започват да ровят своите постъпки и да откриват греховете си. Селянинът разказал, че някога видял един човек да се дави в реката, и не му помогнал, въпреки че можел; а другият казал, че се присъединил към обвинителите на една жена, оклеветена в прелюбодеяние; това била една вдовица; нейните братя нарочно я обвинили в това, за да я лишат от бащиното й наследство, част от което дали на тоя човек, за да свидетелствува против нея, по предварително споразумение.

Като изслушал тия признания, Ефрем започнал силно да се съкрушава и разкайва, защото видял безспорно доказателство за Божия справедлив промисъл. "Ако това се беше случило само с мене, разказва той, тогава можех още да допусна, че се е случило чисто по човешки; но ето че ние трима сме сполетени всеки от съответно на греха му възмездие".

Подир някое време, втори път на сън непознатият му казва: "Утре ще видите някои от тия, за които търпите беда". И наистина, на другия ден при тях в затвора били доведени петима мъже; двама от тях били братята на оклеветената вдовица, хванати в някакво голямо престъпление, а тримата останали били невинни в това, за което ги докарали в затвора, но били виновни, както после се открили на Ефрем, в лъжесвидетелство.

Съдията бил човек извънредно муден и разглеждането на делата вървяло толкова бавно, че имало малко изгледи работите на Ефрем да се оправят скоро. Наближавал седемдесетият ден от затварянето му, а делото му все още не излизало. В голямо съкрушение той се молел на Бога да бъде освободен, като давал обет целия си останал живот да посвети на покаяние.

През нощта на седемдесетият ден на сън му се казало: "Утре ще бъдеш свободен". Ефрем недоумявал как ще стане това, но с трепет очаквал да види изпълнението му. На сутринта узнават, че съдията е сменен. Новият съдия се оказал земляк и добър познат на родителите на Ефрем. Като изслушал още на същия ден разказа на невинния младеж, съдията разпитал веднага и овчаря, който неочаквано направил признание за истинността на случката. Съдията заповядал да ударят един хубав бой на овчаря, извинил се на Ефрем, па ги пуснал и двамата. <…>