Св. благоверен цар Иван Шишман

Синът на цар Иван Александър бил дете от втория му брак с покръстената еврейка Теодора (ІІ). Иван Шишман дошъл на престола през 1371 г., а управлението му преминало под знака на отчаяната борба с османската експанзия.

Силите на държавата били отслабени от самостоятелното, понякога дори враждебно поведение на видинския цар Иван Срацимир, син на влахинята Теодора (І). Т.нар. Добруджанско деспотство (на деспот Добротица и сина му Иванко) също било практически независимо, схващано от съвременниците като “трета България”. В тази обстановка Иван Шишман бил принуден да сключи неравноправен “съюз” с османския султан Мурад І, давайки му за съпруга своята сестра Кера-Тамара. Около 1377 г. обстоятелствата го заставили да стане османски васал, но продължавал да търси съюзници, поддържайки контакти с владетелите на Сърбия, Влашко и Унгария. Народната памет е увековечила образа на цар Шишман в песни и предания, свързващи съдбата му с героичната съпротива “на Софийско поле”, в бой “за Христово име” – мотиви, които отразяват действията му за защита на важния провинциален център Средец/София преди падането му в османски ръце (1385 г.).

Цар Иван Шишман, за разлика от повечето тогавашни балкански владетели, нееднократно се отклонявал от задълженията си на султански васал. Предвид очертаващата се българо-сръбска коалиция, през лятото на 1388 г. османците нанесли изпреварващ удар на Търновска България – били загубени Шумен, Дръстър/Силистра и други важни крепости, зависимостта към султана станала още по-тежка. Около това време царят се установил в Никопол, за да бъде в по-тесен досег с Влахия и Унгария. През 1393 г. султан Баязид изненадващо атакувал столицата Търново, която била превзета след тежка обсада (17 юли 1393 г. Както личи от открити наскоро документи, Иван Шишман продължавал да събира сили за отпор. Неизвестно защо той вече се подписвал не като “цар и самодържец на всички българи”, а със скромната титла “господин Търновски”. Може би той сам е отстъпил върховенството на цар Иван Срацимир (с оглед на по-добрите му отношения със султана) или пък Баязид го е принудил да се откаже от високия ранг. Така или иначе, през 1395 г. “невернишкият бей” Шишман, както го нарича една турска хроника, отново не участвал в поредния османски поход. Разярен от поражението си във Влахия, на връщане Баязид преминал Дунав при Никопол. Иван Шишман бил заловен с измама, а съвременниците дават различни версии за гибелта му. Най-правдоподобно е сведението на Българската анонимна хроника от ХV в. – Иван Шишман бил обезглавен край Никопол на 3 юни 1395 г.

Присъствието на образа на цар Иван Шишман в множество възрожденски църкви, вкл. в Македония (например в Бигорския манастир край Дебър) свидетелства за т.нар. народна канонизация. Още в надписа на севаст Огнян от крепостта Боженишки Урвич, Софийско (краят на ХІV в.), отразяват, се казва, че борбата за спасяването на Българското царство е битка “за вярата на Шишмана царя”. Паметта му Българската Православна църкват отбелязва на 11 септември.

© ABA