Будителят

Преподобни Паисий Хилендарски

Няма българин, който да не познава живота и делото на преподобний Паисий Хилендарски, но малко са хората, на които им е известно, че той спада към сонма на българските светци. Живял в най-тежкото за българския народ време – двойното петвековно турско и гръцко иго, Паисий пръв разпалва искрата на българското самосъзнание. Дълги години ние учехме, че той предлага интерпретация на историята върху принципите на просвещенския рационализъм, разкривайки „героичното минало на българския народ”. Всъщност целта на светогорския монах е съвсем различна, а тя е въз основа на християнството и държавното начало на българската история, да събуди българина и да го насочи към неговите корени, към славната история, достигната, благодарение на християнския морал и култура.

Още съвсем млад Паисий постъпва като послушник в Рилската света обител, където черпи сили от своеобразния покровител на българската нация св. Иоан Рилски. По-късно, през 1745 г., приема монашеството в Хилендарския манастир, където брат му Лаврентий е игумен. Като таксидиот хилендарският монах има непосредствен досег със страдащия народ, а също така и с родоотстъпничеството на една част от българите, прекланящи се пред гръцката култура. В това време у него пламва родолюбивата и благочестива ревност към българското. Плод на тези чувства и настроения е и неговата вдъхновена „История славянобългарска в полза на българския народ и за слава и похвала на Господа Иисуса Христа”. Последната част от посвещението съвсем умишлено липсваше в учебниците по история. Някак между другото се споменаваше фактът, че тази най-българска книга се съхранява впоследствие от свещенослужителите в св. олтар наравно с богослужебните книги. А успехът на „История славянобългарска” се дължи най-вече на религиозно-църковното чувство на българина.

След като написва своята безценна книга, преподобният отец с равноапостолски жар я разнася из цяла България, за да повдигне духа на народа и да му вдъхне едно заслужено самочувствие. Запалил пожара на българското Възраждане, благодарение на Христовата вяра, в усърдната си дейност на същински равноапостол и будител, той умира незнайно къде, без да са известни годината и датата на кончината му. Ето защо неговата памет се чества на 19 юни, денят, в който се празнува и св. Паисий Велики.

Из книгата на Ана-Мария Кръстева “От Рождество до Възкресение”, ИК “Омофор” 2010 г.