Мощите на св. Сава: от Търново до манастира Милешево

Пренасянето на светец след смъртта му оставя силен отпечатък върху християнския свят. Най-общо причината за това е, че всяка страна желае да притежава тялото на светителя, неговите свети мощи, за свое добро и благослов. По-специална причина да се върши това в християнския Изток и на Балканите е било нашествието на мюсюлманите. Ето защо мнозина сръбски светци са били пренасяни от една държава в друга или от едно място на друго.

Св. Сава не бил изключение. Българите искали тялото му също толкова, колкото и сърбите. В отговор на писмото на крал Владислав цар Иван Асен ІІ отказал да върне Савиното тяло с думите:

„Ако тялото на светителя се пазеше при нас без подобаващото внимание и почит, ти щеше да имаш пълното право да го искаш от нас, за да можете да го пазите при вас с повече внимание и чест. Но тъй като по Божи промисъл светителят умря в нашата земя и неговото свято тяло бе почетено от нас, почивайки в Божия храм, защо тогава тревожите него и нас с вашето искане?”

След този отрицателен отговор сръбският крал останал много натъжен. Той написал и второ писмо до българския цар и изпратил неколцина от най-висшите велможи да подкрепят устно молбата му. Във второто си писмо умолявал своя тъст с думите: „Татко мой, ако съм намерил при теб някаква милост, недей да затваряш сърцето си за мен. Дай ми светото тяло на моя чичо и господар”.

Трогнат от второто писмо, цар Иван Асен ІІ не знаел какво да прави. Той свикал държавния съвет, начело с патриарх Йоаким, и изложил проблема пред него. Всички били решително против желанието на сръбския крал. „Народът вече научи за това и започна да негодува”, казали съветниците и патриархът. „Ако това стане – продължили те, – църквата, която си построил и която вече се обогати със Савините свети мощи, ще осиротее и осиромашее. Разочарованият народ ще престане да я пълни така, както сега, когато тялото на Сава е в нея. Затова всички ние се противопоставяме на пренасянето на неговото тяло.”

Царят приел решението на съветниците си и отговорил на Владислав: „След като по Божия воля светителят умря сред нас, и ние сме също Христови последователи, то кой съм аз, та да се противопоставям на волята Божия? И как да се осмеля да тревожа гроба на светеца, след като самият той не каза нито дума за пренасяне на тялото му в Сърбия? Така че, сине мой, искай от мен каквото пожелаеш, но не ме карай да правя онова, което не мога така лесно да направя. Защото патриархът и всичките ми съветници и целият ми народ ми забраняват това”.

Писмото било доказателство за изключителното уважение на българския народ към св. Сава. То обаче хвърлило в отчаяние и страх душата на Владислав, защото народът в Сърбия вече знаел за тази кореспонденция и искал тялото на Сава да се върне на всяка цена в Сърбия. Ако кралят не успеел да го върне, народът щял да приеме това като знак, че Сава е недоволен от своя племенник дори и след смъртта си. И тогава какво? Владислав щял да бъде свален от престола без милост. По всяка вероятност кралица Белослава също писала на баща си, умолявайки го, но без успех.

Накрая крал Владислав решил да отиде в Търново лично. Той пристигнал с внушителна свита благородници и епископи, носейки богати дарове. В българската столица бил приет от тъста си с искрена родителска любов и с всички почести, подобаващи на кралския му сан. И все пак мислите на Владислав били повече с мъртвия му чичо, отколкото с живия народ, който го заобикалял. Ето защо се отправил веднага към църквата „Св. Четиридесет мъченици”, паднал на гроба на св. Сава и се молил със сълзи на очи: „Знам, татко мой, че моят грях те накара да напуснеш Сърбия и да умреш в чужда земя. И все пак ми прости от любов към твоя брат и мой баща. Не забравяй своя народ, за когото понесе толкова страдания и болки, и не ми донасяй срам и беди. Моли Бога и с твоите молитви умилостиви сърцето на българския цар, та да ми разреши пренасянето на твоето тяло, защото ще бъда презрян от моя народ, ако се върна без теб”.

Тази и много други молитви Владислав отправил към чичо си с голямо вълнение и с трепетно сърце. И, виж ти, чудо! През същата нощ цар Иван Асен ІІ сънувал сън, който го разтърсил до дън душа. В съня му се явил Сава и му заповядал в името Божие да предаде неговото тяло на сърбите.

На следващата сутрин царят свикал своя съвет и разказал съня си. Това стреснало съветниците му, и най-вече патриарх Йоаким. След известни спорове те най-после се съгласили, че тялото трябва да бъде предадено, защото в противен случай може да последват Божие наказание и беди.

Тъй ковчегът бил изваден от саркофага и бил отворен в присъствието на двамата владетели, патриарха, духовенството и народа. За радост на всички, Савиното тяло било нетленно и църквата се изпълнила с приятен мирис. Изглеждало тъй, сякаш светителят бил заспал. Започнали да стават чудеса: болните били веднага изцелявани, а обсебените от дявола се освобождавали само от докосване до неговото тяло или до одеждата му.

Вестта за тези чудотворни изцеления се разнесла бързо из града и народът хукнал към църквата, за да види и да се докосне до новия светител. Патриархът наредил храмът да бъде отворен денонощно за народа и болните.

На свой ред цар Иван Асен ІІ заповядал каменният саркофаг да бъде запазен в чест на светителя тъй, сякаш светото му тяло все още лежи в него. Както и преди, саркофагът бил наметнат с царското пурпурно покривало, кандилата и свещите около него останали запалени.

След това царят организирал голяма гощавка в двореца в чест на своя зет. По време на приема казал на Владислав: „Аз исках да имам този светител в моята църква като дар Божи и затова съм украсил така неговия гроб, както виждаш. Ала след като твоето кралско височество дойде лично да ме види като свой баща, аз няма, сине мой, да позволя да си тръгнеш опечален. Ти наистина ми отне светителя, това дадено ми от Бога съкровище. Ала сега нека да се радва сърцето ти, а и ние също ще се надяваме, че ще получим Божията милост чрез неговото посредничество, защото голяма е любовта ни към него, както когато беше жив, така и след смъртта му”. Като чули това, крал Владислав и свитата му се изправили на крака, поклонили се дълбоко на царя и му благодарили от все сърце.

Вече споменахме за желанието на царя Сава да остане в Търново до Великден „като в свой собствен дом”. Сава не обещал, че ще остане, но все пак останал в България не за един, а за два Великдена, макар и вече не жив, а мъртъв. Била чудесна пролет след втория Великден, когато тялото му било взето от Търново и било пренесено през българската граница в Сърбия. Граница – каква граница?! Никога не е имало рязка граница между сърби и българи, както между другите народи, а само подвижна и не особено категорична линия. Св. Сава винаги е бил и остава символ на това единство. Сърбите били тъжни, докато бил далеч от тях, а българите се радвали, че Сава е с тях. Сега станало обратното: сърбите се радвали, че той се връща при тях, докато българите тъгували, че се разделят с него. Във всички градове и села, през които минавало шествието с мощите на Сава, българският народ се стичал, за да се поклони пред тях, да ги докосне, целуне и да им отдаде почит. Същото се подновило и на сръбска земя. Архиепископ Арсений дошъл заедно с множество духовници, велможи и безброен народ, за да посрещне тялото на светителя.

В цялата сръбска история няма подобно на това дълго и тържествено шествие, с което тялото на св. Сава било пренесено от България в Сърбия. Хиляди хора прииждали от всички страни, за да се присъединят към него. С пеене на псалми, църковни песнопения и молитви се придвижвали напред, ала все по-бавно и по-бавно, защото във всеки град и село ги спирали тълпите, желаещи да видят своя светител, да се докоснат до него и да го целунат.

Крал Владислав бил построил в Херцеговина манастир и църква, наречена „Милешево”. И след седемстотин години тя ни радва с красотата си. Без съмнение, би могла да бъде украшение за всеки голям град. Как ли е изглеждала като нова през онези години? Трудно е да си представим. Кралят бил посветил Милешево на Христа Вседържителя, подобно на Жича. Независимо от неговите добродетели и грехове, църквата е доказателство, че той наистина е бил благочестив християнин. Неговият образ на стенописа в храма го представя като човек със сини очи и къса брада, с приятна външност и милостива душа. Владислав, в знак на помирение със своя чичо, положил тялото му в Милешево, за да се пази завинаги там.

Донасянето на Савиното тяло в светинята било повече радостно, отколкото тъжно събитие. То било наистина празник за всички сърби, ден на благодарност към Бога.

Минал над половин век, откакто принц Растко напуснал Херцеговина, своето княжество, и избягал в Света Гора. И ето че сега бил донесен обратно като светител Сава в същата тази земя, в Херцеговина.

Бащата се завърнал при своите чеда. Неговата гробница в Милешево се превърнала в извор на милост, здраве и утеха за следващите сръбски поколения. Никой и никъде не е вярвал, че той е мъртъв.

Превод: Маргарита Хаджипейкова

Из книгата „Животът на св. Сава“, ИК Омофор