Отец Йоан Крестянкин: Не забравяйте, чеда Божии, злото е безсилно, ние сме вечни, с нас е Бог

„Бърз влак с всички гари”

В продължение на десетилетия от цяла Русия в Псково-Печерския манастир пристигали най-различни хора: свещеници и известни писатели, учени и студенти. Килията на отец Йоан била отворена за всички, които търсели духовен съвет: намиращи се едва в началото на жизнения си път или, напротив, преживели мъчително напрегнат живот и попаднали при стареца в крайно заплетени и сложни обстоятелства. Той не отхвърлял никого. Често можела да се види следната картина – отец Йоан бързал за някъде, но на пътя му множество хора: молби, въпроси, недоумения; той спирал, изслушвал всекиго, вниквал в детайлите, и благодарение на тези първи срещи мнозина намирали своя духовен отец. В Печора шеговито го наричали „бързият влак с всички гари”. Любовта му към хората понякога била дори не бащинска, а майчинска. Именно така, „по майчински” изисквал от своите следовници да се отнасят към духовните си чеда оптинският старец Варсанофий.

Истинската любов е взискателна: малцина биха могли да бъдат толкова ласкави към отчаяните и обезверените, като отец Йоан, и едновременно с това – така взискателни, щом става дума за изпълнение на евангелските заповеди. Виждайки слабостите на човешката природа, склонността на хората към лукавство, оправдаването на съмнителни постъпки, той можел само с една дума да сложи край на фарисейското тълкуване на Евангелието, да изобличи лицемерието и сложното мъдруване на греха. Именно тази особена взискателност, постоянната проверка на самия себе си „стоиш ли във вярата”, той искал да изгради и в своите ученици. Мнозина от познавалите го свидетелстват: отец Йоан беше един от най-мъдрите и трезви духовници на нашето време.

„Винаги се радвайте…”

 Присъщото му чувство на духовна радост и ведрост успявал да предаде и на духовните си чеда. Сред учениците му имало такива, които „пламенеели” със затрогваща искреност и, постоянно пребивавайки в състояние на духовна съсредоточеност и разкаяние пред съвестта си и пред Бога, не можели физически да понесат лъжата, с която бил изпълнен животът през 70-80 години (на миналия век – б. пр). Отец Рафаил (Огородников), „изтръгнал” се от Москва в Печора и избрал трънливия път на монашеството, заедно с бъдещия оптински новомъченик отец Василий (Росляков) се отказали от блестяща кариера в онези условия, когато това не оставяло възможност да се „опази вярата”. Ето само два примера за хора от „джинсовото поколение” от края на 70-те и началото на 80-те години, които редом със стареца открили своята опора и съумели да отстояват твърдо вярата, ако е необходимо дори до смърт.

Колко хора „придобил” отец Йоан за Църквата в онези години! Пропил се талантлив писател и актриса с объркани лични отношения; директор на голям столичен магазин и току-що пристъпил към вярата млад човек; наместник на старинен московски манастир – благодарение на мъдрия старец всички те се пробудили за духовен живот.

Онези, които имали щастието дори само веднъж да се срещнат с духовника, си спомнят преди всичко неговата обич, очарователната простота, с която подарявал на всекиго малък подарък – икона или пасхален козунак, духовни книги или вкусни шоколадови бонбони, и още – детската му незлобливост и усмихнатост. Той бил всякога благодушен и изглеждало, че не помни обидите, а му се наложило да понесе твърде много…

Пастир от епохата на „размразяването”

Родилият се на 11 април 1910 г. в град Орел отец Йоан бил осмото дете в семейството. Семейството му било вярващо, в църквата го водили от самото му раждане. Най-ярките негови впечатления от детството били свързани с храма. Първото му служение било служението на иподякон. А на 12 години момчето за първи път съобщило съкровената си мечта – да стане монах. И тогава бъдещият новомъченик, Елецки епископ Николай (Николски), възлагайки ръка върху главата на момчето, го посъветвал първо да завърши училище, да поработи, да приеме сан и известно време да служи, и едва след това, с течение на времето да приеме монашество.

Споходилите Църквата в началото на века изпитания отекнали и в Орел: затворени били храмове, необичайна тишина настъпила в празничните дни, когато камбаните мълчали; напрегнато очаквали предстоящите беди и показните процеси срещу свещеници и епископите Серафим (Остроумов) и Николай (Николски)… Тези тъжни събития само укрепили желанието на Иван да служи на Бога тогава, когато Църквата губела най-добрите си пастири.

Мечтата му се сбъднала. На 14 януари 1945 г. в храма „Възкресение Христово” на Ваганковото гробище митрополит Николай (Ярушевич) – един от четиримата архиереи на Руската православна църква, останали живи след гоненията, го посветил в дяконски сан. На празника на Йерусалимската икона на Божията майка, 25 октомври същата година, патриарх Алексий І ръкоположил дякон Иван за свещеник в Измаиловския храм „Рождество Христово” в Москва, където и останал да служи.

След това дошли 50-те… Натискът върху Църквата отстрана на системата бил по-рафиниран, замаскиран, а изповедничеството изисквало не по-малко мъжество, отколкото във времената на масови репресии. Отец Йоан бил един от стотиците свещеници, „обречени” на изпитания вече в силата на своя характер – прям, жив, пълен с нравствени качества, знания, „неблагонадежден” за режима.

Това станало през 1950-та. Наближавало времето за завършване на Духовната академия, била написана и кандидатската работа на отец Йоан за преп. Серафим Саровски, но не му позволили да я защити. В нощта на 29 срещу 30 април, както обикновено се случвало в онези години, в стаята му в Голяма Козихинска бил извършен обиск. Два месеца в Лубянка: нелепи обвинения, жестокост на следователя, лъжесвидетелства… След това – единична килия в Лефортовския затвор, затваряне в Бутирска в килия с криминални престъпници и 7 години трудово-изправителни лагери… Архангелска област, известната разпределителна гара „Чьорная речка”. А там – бараки, непосилният труд в дърводобива и особеното „разпределение” – „санитарна обработка”, тоест многочасово изваряване на дрехите на затворниците в специална камера с много висока температура.

Но какво е запомнил той от онова време? – Молитвата, под самия таван на триетажното легло, тайните неделни служби в изоставена недостроена барака, радост в моментите, когато уважението към свещеника неочаквано-загадъчно се пробуждало в душите на лагерните надзиратели…

През 1955 г. след предсрочното му освобождаване от лагера отец Йоан бил назначен в Псковска епархия, после – в Рязанска. На 10 юни 1966 г. в Сухуми той приел монашество. Пострижението извършил глинският старец Серафим (Романцов). На 5 март 1967 г. йеромонах Йоан постъпил в Псково-Печерския манастир; през 1970 г. бил възведен в сан игумен, а на 7 април 1973 г., на празника Благовещение на Пресвета Богородица – в сан архимандрит. Почти 40 години отец Йоан пребивавал в Псково-Печерския манастир.

През 70-80-те години, когато органите на Държавна сигурност се опитвали да упражняват контрол върху живота на хората, на отец Йоан отново му се наложило да отпие от чашата на страданието. Сега той споделял безкръвното мъченичество със своите възпитаници, „отказали се” от света.

Господ го надарил с множество духовни дарования, но най-впечатляващ за околните бил неговият дар на прозорливост. Отец Йоан предвиждал събитията в живота на близките му хора, предупреждавал ги за възможните опасности и въпреки че обикновено възпитавал у хората чувство на лична отговорност, в някои изключителни случаи изисквал от тях безусловно изпълнение на неговите съвети. С времето хората, отказали се от послушание към духовника, се убеждавали, че отец Йоан имал основания за подобна взискателност: той не говорел от себе си. И при това запазил необикновена скромност, казвайки по свой адрес: „Какъв старец съм аз? Виждали сте вие истински старци!”

Хиляди хора в Русия помнят отец Йоан като свещеник, който огрява сърцата на всички и помага да си пробием път към светлината след мрака на „застоя”. Като напътствие за всички нас звучат думите му за спасението в съвременния свят: „Времето, в което Господ ни е поставил да живеем, е най-смутното: тревога, размирици и конфликти разклащат непоклатимото, но това още не е краят. Чакат ни още по-сложни времена. Не бива да се живее безразсъдно. И не забравяйте, чеда Божии, злото е безсилно, ние сме вечни, с нас е Бог. Бог не оставя хората и Божият промисъл бди над всички. Бог управлява света, само Бог и никой друг”.

Необикновена била и кончината му. Често по този начин ни напускат праведниците: блажено и тихо заспал, веднага след приемане на свето Причастие в деня, когато Църквата почита паметта на руските изповедници и новомъченици за вярата. Това бил и неговият ден. | www.pravmir.ru

Превод: Радостина Ангелова