“Клетниците” на големия и малкия екран

Съвременните режисьори и сценаристи имат твърде приблизителна представа за християнството. Те вървят по пътя на най-малката съпротива: просто избягват неудобната тема, превръщайки преживения от героите драматичен религиозен катарзис в сладникаво умиление по повод общочовешките ценности (в най-добрия случай).

Най-често творците на кино- и телеверсиите на литературната класика изобщо не са запознати с понятийния апарат на християнина. Трудно е да се очаква от тях да разбират правилно значението на думи като изкушение, грях, покаяние, смирение и благодат.

Тази печална тенденция лесно може да се проследи и в поредицата екранизации на големия християнски роман на Виктор Юго “Клетниците”, който така ме потресе, когато бях тинейджърка, че аз, съветската ученичка, няколко години след това се кръстих.

Днешните тинейджъри не обичат да четат, особено дебелите “тухли”, и се запознават с литературната класика най-вече чрез екранизациите ѝ. Нерядко, впрочем, добре направената киноверсия подбужда все пак зрителя да прочете книгата – особено е провървяло в това отношение на английските романистки Джейн Остин и Шарлот Бронте, чиите творби се екранизират често, талантливо и близко до оригинала.

Не толкова добре, за съжаление, са нещата при “Клетниците”. Любовта ми към този  роман ме накара да изгледам всички достъпни кино- и телеверсии. Някои от тях са направо чудовищни. И не толкова защото са направени зле като режисьорски професионализъм и актьорско майсторство, а защото смисълът е изгубен или напълно изопачен.  

Това може да се види нагледно от филмите от 1978, 1998, 2012 г. и сериалите от 2000 и 2018 г.

---

“Клетниците” от 1978 г.: двубоят

Режисьор: Глен Джордан, в ролите: Ричард Джордан (Жан Валжан), Антъни Пъркинс (инспектор Жавер), Клод Дофен (епископът).

Силно е орязан сюжетът, изцяло са изхвърлени трагичната история на Фантина, сюжетната линия на семейство Тенардие, редица епизоди от биографията на Жан Валжан. И все пак като цяло филмът е сполучлив.

Валжан-каторжникът в изпълнението на Ричард Джордан е свиреп и опасен човек. Някога той е бил работлив, добродушен селски момък, но годините на страдания са го ожесточили и сега той е способен на всичко. Преломът, който се извършва в него, го променя не отведнъж – дяволът си знае работата! – не, той пада и става, изкушава се, търпи тежка духовна бран. “В моралния закон няма никаква снизходителност. Той е твърд като елмаз”, казва К. С. Луис^[1]. Този непоколебим морален закон кара Жан да се върне в затвора (каторгата), за да спаси болния старец Шанматие. И самият Жан – в началото просто физически смел и силен мъж (малко ли такива има по света?) – побеждава своите бесове и се превръща в човек със силен дух. В праведник.

Още една християнска добродетел, за която, както изглежда, се досещат смътно  създателите на филма от 1978 г., е смирението. Това съвсем не означава да търпиш тъпо и покорно съдбата си, а да имаш вътрешен мир, да постъпваш както трябва, колкото и опасни последици да има за теб това; да вършиш добро и да не очакваш благодарност.

Екранизацията от 1978 г. според мен дава много сполучлив образ на епископ Мириел. Той не е просто добър дядо, който не се гнуси от белязания престъпник и дори му прощава кражбата, – не, това е воин Христов. Мъжеството на този дребен, крехък човек е впечатляващо. Сцената, когато Валжан размисля дали да не убие стопанина на дома, а онзи мълчаливо се моли, преструвайки се на спящ, е потресна. Ето го смирението: акоГоспод ме призове днес, какво пък – така да бъде!

Неслучайно монсеньор Мириел означава толкова много за Жан: така сме устроени, че в душата на всеки от нас има едно “свято място”, което може да заеме само друг човек. Съществува такава потребност в душата ни – не да си създадеш кумир, а да откриеш въплъщение на прекрасната идея в една жива човешка личност. Именно чувството за любов и благодарност към епископа води до прелом в душата на Жан. В романа “грехопадението”на Жан в епизода с монетата на мъничкия савояр е очевидно действие на Божия Промисъл, ваксиниране срещу гордостта. Християнинът трябва да умее да пада и да става, да съзнава собственото си несъвършенство и да не се отчайва.

В филма от 1978 г. епизодът с малкия Жерве липсва, но там срамът и разкаянието на  Жан са добре показани в сцената с епископа.

Епизодът с каруцата на Фошлеван е изкушение: Жан отлично разбира, че полицаят Жавер ще засили своите подозрения, но… да спаси или да не спаси човек – в такава ситуация християнинът няма избор.

Още един ключов епизод на филма е съдебното дело в Арас. Среща се гледна точка, според която Валжан е трябвало да се възползва от шанса, даден му от съдбата, и да погребе завинаги своето минало. Та нали става дума не само за собствената му участ, но и за благополучието на хората, които зависят от него. Но тази гледна точка е чисто  атеистическа, тясно рационална. Християнинът тълкува такава една ситуация еднозначно – катоизкушение, и Жан преодолява това изкушение, макар и не без мъчителна вътрешна борба, та нали “духът ебодър, а плътта немощна” (Мат. 26:41). Християнинът предстои пред Бога във всяка своя постъпка. Как да обречеш невинен  човек на гибел заради собственото си благополучие, а след това да стъпиш в Божия храм, да разгърнеш Евангелието – и да не се провалиш вдън земя от срам? Хората лесно можеш да излъжеш, дори съвестта си, – а Бога?

Двубоят Валжан – Жавер поставя ключовия богословски проблем за свободата на избора и свободата на волята. Защо на въпроса на полицая “Защо ме освободи?” Жан отговаря: “Нямах избор”? – Свободата на волята нахристиянина не е нещо отрицателно (не-зависимост), а положително (вярност на себе си, на собствената си природа). Затова Жан не разполага със свобода на избора – да спаси своя преследвач или да го остави да умре. Неговата християнска свободна воля може да се реализира само по един единствен начин.

Валжан и Жавер постоянно държат един другиго в своето полезрение, особено ярко се усеща това на барикадата: нито шумът на боя, нито присъствието на множество хора не може да наруши съсредоточеността им един върху друг.

Жавер на Пъркинс е атеист. Той произнася репликата: “няма Бог”. Това противоречи на романа, според който полицейският инспектор е формален католик-ритуалист: “И, разбира се, духовната власт стоеше за него над всичко; той беше набожен, спазваше обредите и беше също толкова педантичен в това отношение, както и във всяко друго”^[2]. Разбира се, човекът, който не вярва изобщо, и формалният християнин-фарисей далеч не са едно и също нещо, но и в единия, и в другия случай не се случва  главното – срещата с Бога. И този екзистенциален вакуум – отсъствието на Бога – довежда инспектора до самоубийство, когато “хоризонталните”значения и ценности в неговия живот се разкриват като несъстоятелни и непълни.

Извод: препоръчвам за гледане, филмът не е безспорен, но е съвсем християнски, запазващ духа на първоизточника.

***

“Клетниците” от 1998 г.: кралят е гол

Режисьор: Биле Аугуст, в ролите: Джефри Ръш (Жавер), Лиъм Нийсън (Валжан), Питър Вон (епископът), Ума Търман (Фантина).

Маса отстъпления от литературния първоизточник, които бият на очи. Но провалът на тази екранизация е в това, че тук липсва самият Валжан. Няма го изобщо. Не е показан не само Валжан-християнинът, но дори и Валжан-човекът. Няма два мирогледа, двама герои, които ги възвестяват, две необикновени личности – самоедин доста харизматичен Жавер (Джефри Ръш) и един никакъв Валжан. Слаб, малодушен човек, който иска да го оставят на мира и да не му пречат да води тихия живот на добронамерен еснаф.

Напразно Жавер търси в него противника, “значимия Друг”, както би казал Бахтин. Жавер очевидно жадува за диалог, а Валжан също толкова очевидно го избягва.

“– Ти ме победи.
– Не искам да побеждавам никого, искам да ме оставят на мира!
– Мразиш ли ме?
– Не е вярно. Не усещам нищо към теб”.

А пък финалът, когато Жавер скача в Сена пред очите на Валжан, а онзи гледа с някакво тъпо изумление – и след това си гръгва, едва ли не танцувайки от радост, че се е отървал… Нямам думи.

Сред най-сериозните грешки на авторите на филма е подмяната на мотивите на Валжан в историята с Фантина. Читателите на романа помнят, че героят изобщо не се ръководи от “романтични” мотиви – само от състрадание и угризения на съвестта за това, че по негово недоглеждане младата жена е изгубила работата си във фабриката. И тази  подмяна на състраданието с харесване не е случайна: тя показва процеса на примитивизация назрителската аудитория – примитивните хора разбират само елементарни неща. Изглежда, че на поколението зрители от 1998 г. вече е по-сложно да повярват в безкористната доброта, отколкото на зрителите от 1978 г.

Инспектор Жавер в изпълнението на Джефри Ръш не прилича на онзи печален невротик, когото играе Пъркинс. Този Жавер е типично “честно ченге”, той е брутален, грубоват, ограничен, но храбър и упорит – неслучайно Юго сравнява този персонаж с руски войник.

Така или иначе, щом сценаристите са решили да блеснат с оригиналност и да отстъпят от литературния първоизточник, то самоубийството на Жавер пред очите на Валжан е доста интересна идея. Защо хората се самоубиват пред свидетели? В 99 случая от сто – за да ги спасят, и в сто от сто – за да ги чуят. Това е послание. Е, и какво послание Жавер се опитва да изпрати на Валжан? Очевидно, той задава въпроса: има ли в света нещо, което да е над закона, съществува ли наистина милосърдие, състрадание, любов към врага? Ако да – Валжан ще го спре, ще попречи на самоубийството. Ако не – в такъв случай няма за какво да се живее. И истинският Валжан, разбира се, не би зяпал равнодушно това зрелище (и нито един християнин не би останал равнодушен, дори толкова немощен като мен).

И други моменти от филма предизвикват разочарование и недоумение. Епископът (Питър Вон) е крайнонеубедителен – оттам е неубедителна и промяната у Валжан. Валжан (Лиъм Нийсън) в пристъп на гняв удря Козета по лицето (едър силен мъж – крехка девойка, бащата – порасналата си дъщеря!), в епизода с барикадатамлати пленения Жавер с глава по стената, – един вързан човек… Очевидно, създателите на филма трудно могат да си представят, че съществува самоотвержена родителска любов или милосърдие към врага – също толкова трудно, както и да повярват във възможността мъж да помага на жена без скрити мотиви.

Характерно е, че впечатляващият актьорски състав – Лиъм Нийсън, Джефри Ръш, Ума Търман – не се е справил. И не защото актьорите са се отучили да играят; просто филмът е нагледна илюстрация на това как се разрушава една художествена творба, лишена от своята философска, мирогледна основа. Как обеднява смисловото ѝ поле и остава само приключенската фабула, събитийната нишка, предизвикваща недоумение: за какво е всичко това?…

Извод: твърде несполучлива екранизация. Едва ли някой от зрителите на филма ще се замисли над въпроса какво значи да си християнин или поне ще отвори книгата.  Многобройните сцени на насилие правят филма неподходящ за семейно гледане.

***

Филмът-мюзикъл от 2012 г.: въпреки тенденциите

Режисьор: Том Хупър, в ролите: Хю Джакман (Валжан), Холм Уилкинсън (епископът), Ан Хатауей (Фантина), Ръсел Кроу (инспектор Жавер), Саша Барон Коен (Тенардие), Хелена Бонeм-Картър (мадам Тенардие), Арън Тейт (Анжолрас), Аманда Сейфрид (Козета), Саманта Баркс (Епонина).

Приятно изключение от общото правило “колкото по-съвременна е екранизацията, толкова по-далеч е тя от първоизточника”.

“Възхищавам се от този човек. Днес всеки ден излизат филми за някакви си уж яки момчета, които спасяват света – казва Хю Джакман за своя герой. – Не съм сигурен, че тези персонажи са наистина толкова яки. А виж, Жан Валжан винаги ще е за мен пример за истински герой. Всяка минута в живота на Валжан е борба”.

Изпълнителката на ролята на Фантина Ан Хатауей нарече книгата “история за истински хора и истинска любов”– и това е вярно.

Най-добрите според мен епизоди от филма са покаянието на Жан Валжан, смъртта на Фантина, срещата наВалжан с Козета, барикадата. Саша Барон Коен (Тенардие) и Хелена Бонем-Картър (мадам Тенардие) са много ефектни.

На барикадата Джакман-Валжан играе великолепно. Епизодът с освобождаването на Жавер в различните екранизации е решен различно. В “Клетниците’78” Джордан-Валжан е немногословен, държи се сурово и мрачно, в “Клетниците’98” Нийсън удря с  все сила инспектора с глава по стената, явно колебаейки се между желанието да го убие и намерението да го спаси. В “Клетниците’2012” Валжан-Джакман се държи многодоброжелателно, меко, едва ли не дружески. Неговият партньор Ръсел Кроу (Жавер) е царят на епизода. Неговият тягостен, изпълнен с вълнение поглед отдолу нагоре, когато Валжан се запътва към него, опита му да се покаже горделив и дързък, когато вижда ножа – и обърканите, смутени очи, след като Валжан разрязва въжетата: невероятно изиграно!

Полицаят Жавер има опростени, механични представи за живота; той вижда хората като функции. Неговият свят се състои от честни граждани, от заплашващи ги престъпници и от полицаи, които защитават първите от вторите. Валжан е единственият човек, способен да озадачи Жавер, да го извади от коловоза му, да му покаже  колко стереотипни и несъстоятелни са представите му за света, да го изправи пред сложен морален избор. От друга страна, всяка среща с Жавер се оказва за Валжан  задействащ механизъм за поредния етап от израстването му. Ако не беше Жавер, нямаше да се състои признанието в съдебната зала в Арас; ако не беше Жавер, навярно нямаше да бъде спасен и Мариус.

Хю Джакман и Ръсел Кроу блестящо показват конфликта на два мирогледа, сблъсъка между две истини. И не само защото Джакман и Кроу са талантливи актьори, вживели се дълбоко в ролите си – Нийсън и Ръш не са по-лоши от тях, – а защото имат какво да играят. Християнската идея на романа е запазена и в това смислово поле има пространство за реализиране на актьорските концепции. Кроу, например, създава собствена оригинална версия на своя персонаж: според него инспекторът е смел физически, винаги е готов да се бие, но не притежава мъжество за трудни морални избори и осъзнаването на тази морална страхливост го води в края на краищата до самоубийство.

Във филма има и други актьорски сполуки: Холм Уилкинсън (епископ Мириел), Ан Хатауей (Фантина), Саманта Баркс (Епонина). Харизматичният, но безпощаден Анжолрас (Арън Тейт): неволно ни става страшно от мисълта, че тези революционни студенти ще победят един ден и ще настане светлото бъдеще, за което мечтае този млад идеалист…

Извод: за нашето съвремие – рядко удачен филм, внимателно отношение към литературната основа, филмът е пронизан от християнски интенции, препоръчвам го на всички.

***

Френският минисериал от 2000 г.

Режисьор: Жозе Даян, в ролите: Жерар Депардийо (Жан Валжан), Джон Малкович (инспектор Жавер), Ото Зандер (епископът), Виржини Ледуайен (Козета), Шарлот Генсбур (Фантина), Кристиан Клавие (Тенардие), Франсоа Хаджи-Лазаро (Тусен).

Казано с две думи: филмът е ужасен. Чудовищен.

Седнах да гледам този сериал с мисълта: “Кой, ако не французите, могат да разберат и да въплътят буквата и духа на собствената си литературна класика?” Толкова по-силен бе шокът от видяното.

Жан Валжан (Депардийо) се появява в кадъра с израз на лицето от рода на: “Привет, аз съм Депардийо, аз съм прочут, кого ще играя сега?…” – Оставаме с впечатлението, че изпълнителят на главната роля не е чел не само романа, но и сценария, а репликите му подава суфльор.

Валжан в този филм изобщо не преминава през покаяние и духовен обрат – той просто се усеща задължен на епископа, но като личност ни най-малко не се променя, оставайки си избухлив човек с неукротени страсти, с тежък и мрачен нрав.

Но най-лошото дори не е това, а… любовта му към Козета!! Не, това не е бащинска обич. Това е любов… романтична, така да се каже. Изглежда, че процесът на деградация при “творците на културата” е стигнал толкова далеч, че в главите им не се побира не само безкористната доброта на мъж към жена, но и чистата любов на бащата към осиновената дъщеря. Автори, колко низко поставяте човека!

Впрочем, това не е единственият повод за шок. Тусен (в романа – слугиня в дома на Валжан, смирена стара мома) в този сериал е… мъж, и при това с най-зверски вид! Избягал затворник!! И той бяга и от дома на Валжан,като извършва обир!!!

Жавер (Джон Малкович) в тази екранизация е обеднял аристократ (!). Това е още по-крещящ пример за режисьорско “а на мен пък така ми се иска!”, отколкото полицаят-атеист в “Клетниците’78”.  

“…Принудихме се да преработим мъничко сценария. Сега филмът се нарича “Купон в планината!” и действието му ще протича в разкошен планински хотел. Публиката, знаете ли, обича светския живот. Ще направим от вашата мис Дейзи, това ваше градско момиче, дъщеря на американски милионер, а ловеца ще превърнем в ски-инструктор. Там ще има чудесна сценка – как той нощем на пръсти се изнася от нейната спалня… Ето, това вече е каквото трябва. Ще бъдете във възторг, госпожо, от това колко творчески сме реализирали вашия превъзходен поетичен сюжет”^[3] – изглежда, че създателите на сериала са се ръководели тъкмо от тази инструкция на Чапек.

Извод: филмът може да се гледа, помнейки, че към великия роман на Юго той има твърде далечно отношение.

***

Сериалът на BBC от 2018 г. 

Режисьор: Том Шенклънд; в ролите: Дерек Джейкъби (Жан Валжан), Дейвид Ойелоуо (инспектор Жавер), Доминик Уест (епископът), Лили Колинз (Фантина), Ели Бамбер (Козетта), Адил Ахтар (Тенардие).

Постмодернистките прочити на класиката са много, а моята нервна система е само една, и затова не успях да си наложа да изгледам целия сериал – само ключовите епизоди.

Казано с две думи: това е победа на политкоректността над здравия смисъл.

Чернокожи във всеки кадър: Жавер е чернокож, чернокожи са Гаврош и Епонина, чернокожи са Тенардие и Монпарнас. Поне половината от революционните студенти на барикадата са чернокожи. Ако сте чели романа и помните, че всички тези хора са бели французи – толкова по-зле за вас.

Нито една силна актьорска изява освен тази на Лили Колинз (вечната, неизменно трогателна история на бедното момиче). Дерек Джейкъби, познат на нашия зрител от историческия сериал “Кадфаел”, е прекрасен актьор, но тук рамката е прекалено абсурдна, за да има някаква възможност за него. И, както и при вида на Валжан-Нийсън и Валжан-Депардийо, иска ни се да извикаме: “Не вярвам!” Това просто не е Валжан (както и Жавер не е Жавер), така че сюжетообразуващият идеен конфликт между двамата герои – спорът между христианското милосърдие и формалната, законническа справедливост – е сведен до пълна нула.

Инспектор Жавер в този сериал е буквално обсебен от Валжан, и природата на тази обсебеност предизвиквавъпроси. Където има политкоректност, има и фансървис^[4].

Ако във филма от 1998 г. Валжан удря шамар на Козета, то в сериала на BBC вече самата Козета – възпитаница на манастирски пансион за благородни девици! – крещи на баща си: “Мразя те!” и изобщо се държи като трудна тинейджърка от нашето съвремие.

Извод: впечатляващ провал. Не мога да препоръчам този филм дори на зрителите, които само биха се зарадвали на липсата на християнски подтекст, защото това е просто едно лошо кино.

Като цяло може да се каже, че в съвременните екранизации на литературната класика тържествува подмяната, редукцията, свеждането на мотивите на героя към примитивни страсти (ако не и към инстинкти), прекрояване на литературната основа в угода на модните тенденции. И, за съжаление – съзнателно извършвано частично или цялостно кастриране на християнските смисли на литературната творба.

А при това пред всяка нова кино- или телеверсия върви реклама, подчертаваща, че “Клетниците” е вечен роман, класика, която е актуална винаги. И това наистина е така! Историята на Жан Валжан ще се чете и столетия след нас, както и историята на Хамлет или Татяна Ларина. И твърде тъжно е, че интерпретаторите не хранят уважение към тази велика творба и я използват само като повод за самопрезентация. | pravoslavie.ru

Бележки

^[1] К. С. Луис. Обикновено християнство.

^[2] Виктор Юго. Клетниците.

^[3] Карел Чапек. Как се прави филм.

^[4] Фансървис – промени, направени в сюжета на филма, за да се предизвика одобрение от страна на определенааудитория. Примери за фансървис: в минисериала “Червеното цвете” по романите на Ема Орци сценаристите“убиха” жената на главния герой, за да могат зрителките да мечтаят безпрепятствено за него; във филма“Орелът на Деветия легион” по мотиви от повестта на Розмари Сатклиф любимото момиче на героя бе напълно изключено от сценария, но затова пък отношенията между героя и неговия приятел придобиха странна отсянка.

Превод: Андрей Романов (със съкращения)