Как нощта в моя живот стана ден

По повод третото издание на книгата „Безкрайна нощ“ от Мартин Ралчевски

Някога, през лятото на далечната 2003 г., получих рядката възможност да замина за Мексико и да взема участие в игралния филм „Троя“, главната роля беше на Брад Пит. Тогава бях на 29 години, ерген. Бях силен, свободен и доста самонадеян. Престоят ми в Мексико продължи повече от три месеца. Това бе изживяване, което не може да се опише накратко, защото бе същинска одисея. От една страна снимачните дни бяха истинска казарма. Изключително мъжка среда. Дълги дни, строга дисциплина, пустинни условия, тежко и топло облекло при средна дневна температура около 38 – 40 градуса и висока влажност на въздуха, обезводняване, изтощение, повтарящи се бойни сцени, наранявания.

Градът се казваше Кабо Сан Лукас и бе разположен в пустинята, на края на полуостров Калифорния, на самия бряг на Тихия океан. Още първия ден, когато видях океана, се втурнах като дете към него. На излизане стъпих на една подводна скала. На нея имаше някакво огромно твърдо тропично растение, което изстреля в ходилото ми остър шип, за да се защити. После няколко седмици накуцвах, защото този шип бе пробил мускула на стъпалото ми и едва стъпвах.

По време на снимачните дни не можех да мисля за нищо. Толкова ми беше топло и така бях изморен, че единствената утеха бе когато ни освобождаваха за кратка почивка. Тогава се впусках през глава заедно с другите стотици момчета около мен, за да се добера пръв до някоя от тоалетните. Имаше много тоалетни, но хората бяха пет пъти повече и те все не достигаха. Стремежът да се посещават така настойчиво тези интимни места не бе заради тяхното естествено предназначение, а поради една съвсем друга причина. В тях имаше климатици. А когато си бил облечен с дебели дрехи, изложен за дълго на тропическото лятно слънце в пустинята, глътка хладен въздух е всичко за теб.

В станцията, в която нощувахме, във всяка стая имаше климатици, които работеха почти постоянно, иначе не би било възможно да се стои в тези помещения. Жегата навън бе непоносима.

Когато стресът от новата реалност и трудностите преминаха, дойде времето на опомнянето. Поне при мен беше така. Или иначе казано – настъпи времето на въпросите. Както споменах, тогава бях едва на 29 г. Бях завършил богословие, бях работил и като преподавател в Софийската семинария и неотдавна бях започнал да следвам редовна докторантура. Но въпреки, на пръв поглед ясната посока на моя живот, всъщност до този момент сякаш не се бях замислял дълбоко за истинската цел в живота си. Свещеничеството никога не е било в полезрението ми, защото за мен то винаги е било огнено служение. За да дръзне човек да стане свещеник, според мен, той трябва да е като ангел в плът – да привлича с делата и мислите си хората като с мощен магнит и да ги води към Христос. А аз никога не съм имал такива дарби и таланти. Въпреки това обаче дълбоко в душата си не спирах да усещам една искрица, която не ми даваше покой, и която ме провокираше да си задавам въпрос след въпрос. За любовта и живота. За времето и пространството. За душата и вечността. За смисъла. За Бога.

Бяха изминали две-три седмици, когато за пръв път посетих плажа пред т. нар. Скала на отговорите.  Тя се намираше на около пет-шест километра по права линия от нашата станция, и всяка сутрин и вечер я виждах. Чудех се на чудноватостта и величието ѝ, но не знаех нищо за нея. В този период чух от местните хора някои от легендите, които се разказваха за това магнетично и интересно място. И въображението заработи. Започнах да рисувам мисловни картини. Да си представям какви драми, чудеса и велики неща са се случвали пред нея. И така докато един ден не взех най-страшното и безотговорно решение в живота си до онзи момент. Реших да преплувам разстоянието от Скалата на отговорите до нашата станция. А разстоянието между тях бе поне пет километра. Заливът бе силно врязан в сушата и когато бях някъде по средата, между скалата и станцията, на практика бях най-малко на два километра от всякакъв бряг. Водата под мен бе черна и страшна. Като се има предвид, че това не беше море, а океан, сигурно дълбочината на някои места е надвишавала двеста метра. Бях млад и силен и преплувах разстоянието за около четири часа. Помня, че през по-голямата част от плуването бях толкова отдалечен от брега и толкова уязвим заради големите риби, акули и делфини край мен, че дори да се бях удавил тогава, едва ли тялото ми някога щеше да бъде открито.

Защо го направих ли? Понякога и днес се питам същото. Животът е Божи дар и това определено беше крайно неразумна постъпка. Но знам и нещо друго – в този съдбовен момент, и изобщо в тези няколко съдбовни момента тогава, защото до края на престоя ми в Мексико дългите рискови плувания бяха чести, аз търсих себе си! Но търсих себе си не както бе редно според православната ми вяра, тоест в смирението и в молитвата, а чрез предизвикателството. Вярата ми бе силна и непоколебима. Обичах Бога и имах страх от Него. Бях завършил Богословския факултет, бях преподавал в Софийската семинария и бях приет за редовен докторант през същата година в Университета. Но между вярата и реалния живот имаше сякаш някакво противоречие. Не знаех какво точно да очаквам от живота. Какво исках да работя. Подобно на актьорите Едуард Нортън и Брад Пит от неповторимия филм „Боен клуб“. Когато героят на Едуард Нортън разбра, че нещо не е наред с живота му и се нуждаеше от промяна, той разбра и че всеки може да постигне почти всичко, стига истински да повярва.

Но какво всъщност исках тогава? Ще излъжа ако кажа, че прозрението ме споходи мигновено. Първо прописах стихотворения. Това продължи може би само седмица. Докато желанието да напиша книга ме обзе постепенно. Усещах, че всички тези чудати и красиви истории, които чувах от мексиканците за скалата, не е редно да останат само за мен. Всички тези нови чувства и емоции, препокриването на вярата и любовта ми към Бога, животът по ръба с моите рисковани плувания, желанието ми да споделя наученото и намирането на смисъла, родиха заглавието на първия ми роман – Безкрайна нощ. Защо безкрайна? Защото търсенето и болката на главния герой щеше да продължи сякаш безкрайно. А нощ – защото животът на всеки човек, който не вярва в Бога и който няма надежда, е всъщност истинска духовна нощ!

„Безкрайна нощ“ щеше скоро да се превърне в нещо като жив безкраен път, като истински катарзис, като пътя на разбойника на кръста, разпънат до Христос. Животът на този разбойник бе преминал в тъмнина, но пред самия край той бе получил опрощението и за него бе започнал светъл вечен ден. Затова и избрах именно такова заглавие на настоящия текст.  Аз наистина излях сърцето и душата си в тези страници и като че ли заедно с героя от романа накрая получих също просветление и духовна радост.