Когато вярата е единственият грях. Рецензия на романа „Икона“ от Джорджия Бригс

Бев Куук

Има книги, които чувстваме толкова истински и толкова близки до нас, че остават не само в сърцето ни, но и попиват в самата ни същност. Такава книга е романът Икона от Джорджия Бригс.

Това, което най-силно ме привлече в романа беше колко естествено се чувствах и колко се вълнувах, когато в тази художествена измислица откривах малки частици от моя живот. Аз мога да чета житията на светците, например, но те обикновено идват от едно далечно време и в ежедневието им има много малко неща, които намираме в съвременната ни култура и начин на живот. Мога да чета и неправославна художествена литература и да се чувствам добре в секуларния свят, в който живеят героите – познавам книгите, които те четат, телевизионните програми и песните по радиото, но дори и да се споменава религията, това не е МОЯТА вяра и тази вяра не е част от ежедневието на героите по начина, по който нашата вяра е част от нашето ежедневие.

В Икона аз срещам не само книги като Пазителят на Луи Лоури и отправки към Макдонълдс и Макмъфините им, и към светската Коледа, от която се оплакваме всяка година, но, радост на радостите, аз чета за постенето и за това колко е вкусно месото на Пасха. Когато пеят песнопения, аз ги чувам в главата си, защото припявам същите тези песнопения на литургията! Чувствам се сякаш, най-накрая, някой вижда света по начина, по който аз го виждам, и го е описал. Чувствам сякаш това е моят свят, моята реалност, моят живот.

Това беше черешката на тортата. И след това стана още по-хубаво.

На едно ниво, Икона може да се чете като юношески дистопичен роман. В него има нещо футуристично (но в същото време чувстваме, че разказът се случва точно тук и сега), защото нещо, което е прекалено възможно да се случи, в романа се случва. Настоящата култура взема най-лошото от светогледа, който казва: чувствай се добре, бъди толерантен и приемай всичко, и го добавя към също толкова силната позиция на нетолерантност и подозрение към другия, като е ясно какво се случва. Стига да си съвършено секуларен, да държиш вярата си само за себе си и никой да не знае за нея, ти си добре. Онези, които настояват да продължат да вярват, които се държат настрана от езика на приемането и толерантността, стават жертви на олтара на нетолерантната толерантност.

В комбинацията между тези две култури, светската и православната, е силата на тази книга. Ефросиния, или Хилари, както я наричат в новия световен ред, не е намерила своето равновесие и не е сигурна кое е истина и кое е лъжа. Всичко, което знае, е, че в един ужасяващ момент губи семейството и реалността си, а в оставащата част от книгата се бори с цялото си същество да открие и да се върне към нещо, което е истинско и реално.

Книгата връща в живота ни, по един незабравим начин, опита на мъчениците в света днес. Присъединявайки реалността на ежедневието и обществото ни с леко футуристичния свят, в който религията е единственият грях, Икона прави съвременното християнско мъченичество много реално, по начин, по който не могат да го покаже никой телевизионен образ, интернет сайт и медия. Виждаме снимки, гледаме видеоклипове и страдаме с нашите братя и сестри по света, които умират, защото няма да се поклонят на Аллах, няма да прикадят тамян, няма да кажат, че всички религии са въпрос на лична съвест и имат място единствено в ума и сърцето, и не бива да се споделят с никого другиго. Джорджия обаче ни връща болката, кръвта и жертвата обратно в нашето съзнание, в нашия квартал, в домовете ни: от счупената статуетка на Христос до изхвърлената рождественска ясла, и до забързаната и изпълнена със страх закуска на Пасха в Макдоналдс, в дрехите, покрити с кръвта на приелото мъченичество семейство на героите.

И става още по-дълбоко, и по-истинско.

На едно друго ниво, книгата е за това как да бъдем икона (образ) на Христос, как да стоим твърдо като дървените дъски, върху които се изписват иконите. Разказът е за солта и светилника, които сме призвани да бъдем, дори и да не осъзнаваме какво правим. За това да видим, че светците са направени от същото естество, от което и ние самите, и също са слаби, колебаещи се понякога, също толкова крехки, колкото всеки един от нас, и че понякога, това, което прави светеца светец не е неговата или нейната невероятна вяра и сила, но също и двоумението, съмнението и препъването по тъмния път към една далечна, блещукаща светлина, без да си сигурен дали тя не идва просто от поредния влак, летящ по релсите към теб.

Не вярвам, че тази книга би могла да бъде написана от друг, освен от православен християнин. Силата и обаянието на Икона произтича от начина, по който Джорджия Бригс сякаш без никакво усилие съединява тези три нишки: културата на нашата вяра със светската култура, и силата и истинското значение на иконите. Културните противопоставяния могат да бъдат описани от всекиго. Това е въпрос на познаване на религиозната култура и на светската. Много хора знаят тези неща. Обаче единствено православният християнин може да разбере какво наистина означават тези изображения, изписани върху дърво, какво и кой стои зад всяко едно от тях.

Съединяването на трите нишки дава на Икона необходимата сила и устрем не само да заеме място в сърцето ти, но и да стане част от самото ти същество. Това не е книга, която може да се забрави лесно. Това е книга, която ще разшири и обогати твоя свят.

Романът Икона от Джорджия Бригс се издава на български език от издателство Паралингва.

Бев Куук чете и пише още от дете. Едно от най-любимите ѝ неща е да препоръчва книги на приятелите си. Бев и съпругът ѝ се черкуват в енорията на Вси светии в Аляска, от Православната църква в Америка във Виктория, Британска Колумбия. Има две котки и ѝ се иска двете ѝ пораснали деца да живеят по-близо до нея.

Превод: Йоан Василев

Източник: ancientfaith.com