Свободата да обичаш

В деня, в който честваме паметта на светите Вяра, Надежда, Любов и майка им София, Православие БГ празнува своя 14-и рожден ден! Благодарим ви, скъпи приятели, че заедно, в единомислие, вървим по пътя на вярата, надеждата и любовта!

Имената и житията на светиците, които честваме днес, ни насочват към емблематичните думи на св. ап. Павел: “ А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.“ (1 Кор. 13:13)

Представяме ви откъса „Времето като свобода да обичаш“ от новата книга „Царството вътре в нас“ на митрополит Калистос (Уеър), част от главата „Времето – затвор или път към свободата“…

Като триличностен Бог, Бог на споделената междуличностна любов, Той е желаел, ние, човеците, на свой ред да се съединяваме с Него в отношението на взаимната любов. Взаимната любов обаче предполага свобода, защото там, където няма доброволен избор, там не може да има и любов. Любовта не може да бъде принуждавана – тя може да бъде само свободно поднасяна – Бог е в състояние да направи всичко, с изключение на това, да ни застави да Го обичаме. Любовта идва винаги като предложение, на което обикнатият е поканен да отговори от своята свобода.

Така, създавайки свят от личности, способни свободно да Му отговарят в любов, Бог е приел да ограничи – до определена мяра – упражняването на Своето всъдеприсъствие. И Той действително се е „оттеглил“ от Своето творение, „дистанцирайки“ се така, щото Неговите творения да могат да имат пространство за любовта си. Творението влече след себе си божественото себеограничение – нещо, което еврейският кабалист от ХVІ в. Исаак Луриа е нарекъл zimzum, „свиване“ или „сгъстяване“ [1]. Извършвайки това, привеждайки към съществуване свободни личности, имащи силата да Го отхвърлят, Бог неизбежно е рискувал. Ако обаче Той не бе поел този риск, тогава щеше да съществува една вселена без любов. Както забелязва Владимир Лоски, „този божествен риск, който се съдържа в решението да бъдат създадени същества по Божи образ и подобие, представлява апогей на всемогъщата сила или по-скоро надминаване на този апогей в доброволно приетото обезсилване… Който не поема рискове, той не обича“. [2]

Това поемане на риск или κενώσεις от страна на Бога, чието начало е положено със сътворението, достига най-пълното си изражение в Боговъплъщението. Избирайки да стане твар, божественият Творец възприема положението на пълна уязвимост, цялостна и безусловна солидарност с нас, човеците, в нашата болка и развала. Избира да извърши нашето спасение не посредством употребата на каквато и да било трансцендентна сила, а в пределната слабост на Своето въплътено състояние: „силата Ми се в немощ напълно проявява“ (2 Кор. 12:9). Точно такъв е най-големият парадокс на христологията: Бог не е никога толкова силен, колкото когато е най-слаб; никога не е толкова божествен, колкото когато Сам умалява Себе Си. Това е проницателно забелязано от св. Григорий Нисийски: „Това, че всъдеприсъстващата природа е могла да снизходи до унизеното състояние на човешката природа, представлява по-ясно доказателство от великите и свръхприродни чудеса… Неговото снизхождане към нашата нищожност е и най-дивният израз на Неговата сила“. [3] Несторий забелязва същото: „Всяко величие става още по-велико не в себевъзвисяването, а в себеунижението“ [4]. Причината пък Бог да е избрал да ни спаси не посредством сила, а чрез нашето свободно съгласие е, че Той ни обича и следователно желае и ние също да сме свободни.

Именно в този контекст на свободата и любовта може правилно да бъде оценено и значението на времето. Времето е част от „дистанцирането“ или „свиването“ от страна на Бога, което прави възможно за нас, човеците, да обичаме свободно. Такъв е бил, при съществуващите обстоятелства, промеждутъкът, даващ ни възможността да се стремим към Бога непринудено, според нашия собствен свободен избор. Христос казва: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20). Бог хлопа, но не троши вратата – чака ние да я отворим. Именно в това Божие очакване се състои и същината на времето: по думите на о. Стънилоае, „… за Бога времето, това е продължителността на очакването Му между Неговото похлопване на вратата и отварянето ѝ от наша страна“ [5] Бог изпраща Своя зов към човешката свобода: „кого да проводя? и кой ще отиде заради Нас?“, след което е в очакване на нашия доброволен отговор: „ето ме, проводи мене“ (Ис. 6:8). Времето, това е интервалът между Божия зов и нашия отговор. И ние, човеците, имаме нужда от този интервал от време, за да можем свободно да обикнем Бога и нашите ближни – без него ние не можем да приемем поканата да участваме в диалога на любовта. На равнището на нетварната божествена свобода взаимната любов вътре в Светата Троица е изражение на totum simul – предвечната едновременност, и затова тази любов няма необходимост от никакъв времеви интервал. На равнището обаче на тварната човешка свобода любовта е нещо, което трябва да бъде научено, а научаването отнема време – както особено добре са наясно онези, които преподават или се обучават в университетите. В своите Песни на невинността Уилям Блейк е описал добре положението, в което се намира човекът:

На земята малък промеждутък ни е даден, за да можем
на любовта лъчите
да се научим да понасяме [6]

По този начин времето е измерение с най-голямо значение от гледна точка на сътворената ни личностност: условието, предоставящо ни възможността да избираме любовта. Времето е това, което ни позволява да отвърнем на Бога чрез нашето собствено свободно съгласие, което дава възможност на нашата любов да възраства и позволява на нас да възрастваме в любовта. По сходен начин следва да се разбира и пространството – като изражение на Божието себедистанциране, така щото ние да бъдем свободни да Му отвърнем в нашата любов. То ни дава – казва о. Стънилоае – възможността за „свободно движение… свободата да изберем да се приближим или да се отдалечим“ [7]. Без времето и пространството ние не можем да изпитаме онова „помежду“, което обединява „аз“ и „Ти“ в любовта.

Ако във всекидневния си живот ние обикновено схващаме времето по един твърде различен начин – не като връзка, а като отделяне, не като свобода, а като вериги, които оковават нашата свобода, – това е така, защото сме част от падналия в греха свят, в който времето се свързва с тленността и смъртта. И все пак, макар и паднало, времето не е и изцяло такова. Дори намирайки се в нашето настоящо състояние, ние продължаваме да забелязваме неговата основна значимост като „време на даровете“ и продължаващо чудо. И тъй като то е Божие творение, и като такова е „твърде добро“, времето не трябва да бъде отричано или пренебрегвано, а изкупено. Нашата крайна цел не е безвремието, а преобразеното време. Вярно е, че в кн. Откровение ангелът известява, че „не ще вече да има време“ (10:6) – някои биха изтълкували това в смисъл, че „няма да ни се дават повече отсрочки“, само че времето, което предстои да бъде унищожено, е падналото време на смъртта (срв. Откр. 21:4). Защото в кн. Откровение се твърди още, че вътре в небесния Йерусалим ще стои „… дърво на живота, което дава дванайсет пъти плодове, като всеки месец ражда своя плод“ (Откр. 22:2). А това може единствено да означава, че във вечното Царство на Бъдещия век ритъмът на цикличното време не е премахнат, а преобразен [8].

Ако значението на времето следва да бъде откривано във връзката и в любовта, от това следва, че истинското време не е просто това, което се оценява механично от нашия часовник или от календара. Истинското време е живо, лично и екзистенциално, мерено не чрез обикновената следователност, а чрез целеполагането. Истинското време е по-скоро καιρός, отколкото χρόνος, и се характеризира не чрез предопределения ход на махалото, а от непредвидимите, но решаващи мигове на благоприятната възможност – от миговете на разкриване, изпълнени със смисъл, когато времето, което ни се показва от часовника, е спряло – както Йосиф е узнал в Протоевангелието – и когато в него нахлува вечността. Времето не е просто фиксиран, постоянен модел, който ни е наложен отвън, а може да бъде претворено отвътре и използвано като израз на вътрешната ни същност. Ние сме във времето, но и времето е вътре в нас. Говорим за „прахосване на време“ и за „убиване на времето“, но нека да придадем истинската им ценност и на обичайни фрази като „намирам време“, „давам време“ и „пестя време“.

Бележки

1. Виж: Moltmann, J. The Trinity and the Kingdom, London: „SCM Press“ 1981, p. 108-111.
„Цимцум“ (евр. „Цимцум“ (евр. מצוּםִ צ) предава идеята, че Бог „свива“ Своята безкрайна светлина, за да позволи отваряне на празно пространство, където светът и свободната воля да могат да съществуват (бел. прев.).
2. Lossky, V. In the Image and Likeness of God, Crestwood, NY: „St Vladimir’s Seminary Press“ 1974, p. 214.
3. Огласително слово 24 – ed. Mühlenberg, S. 61, l. 4-8, 13-15.
4. The Bazaar of Heraclides, tr. G. R. Driver & L. Hodgson, Oxford: „Clarendon Press“ 1925, p. 69.
5. Op. cit., p. 160.
6. Poetry and Prose of William Blake, ed. Keynes, p. 54.
7. Op. cit., p. 172.
8. Срв. Clément, O. Op. cit., p. 72.

Превод от английски: Борис Маринов

Книгата с отстъпка може да поръчате оттук >>>