Арнаутско време

Мръсната история с Косово наближава своя край. Почти десет години албанците правеха, струваха – вдигаха въстания, правеха атентати, воюваха, палеха, рушаха, клаха в Косово, Македония, южна Сърбия – дадоха, с една дума, всичко от себе си и сега получават своята заслужена награда: независимостта.

Въпросът все още се обсъжда уж в залите на ООН, но дори и наивниците разбират, че това е прах в очите. Големият шеф отвъд океана е решил отдавна съдбата на дребните балкански държави, разчертал е с няколко движения на пурата си балканската карта. Народите могат само да наблюдават безпомощно това, което се върши с тях. За Него няма човешки страдания, плачещи жени, бежанци, опожарени села, взривени църкви – в мозъка Му Земята е само една голяма шахматна дъска, по която Той мести своите пешки.

А щом големият шеф е решил, то и кастрираните европейски политици-евнуси ще дадат, блеейки, своето съгласие. Русия ще е против, но нея няма да я слушат. А България ще признае независимо Косово още преди то самото да е признало себе си.

Ето историята на проблема – накратко. Косово е стара християнска земя, изпълнена с паметта на благочестиви царе и светци, с християнски крепости и светини. Тук са някои от най-големите духовни средища на Балканите – манастирите Грачаница, Дечани, Печ; неслучайно другото му име е Метохия – "манастирски край". И в най-лютите турски и арнаутски времена тук не е изгасвал пламъкът на исихастката молитва, на иноческото безмълвно трудене. И тъкмо тази земя на подвижници и иноци е привличала най-много злобата на врага. През 1381 г. тук се води прочутата битка между войските на светия княз Лазар и турския султан Мурад, която решава съдбата на Балканския полуостров за пет века напред. Според преданието вечерта преди боя Богородица се явила на Лазар и му предложила да направи избор: земното или небесното царство, царската корона или мъченическия венец. Лазар избира второто – и губи битката и живота си. Но остава вечно жив в песните, в народната памет.

В последвалите мрачни столетия на насилие и кръв християнското население на Косово се изселва постепенно оттам. Най-известно е преселението на косовските сърби начело с патриарх Арсений през ХVІІІ век. Косовските кореняци бягат отвъд Дунава, на тяхно място се настаняват арнаутите – прадеди на днешните сепаратисти и терористи. По време на Балканската война през 1912 г. в Косово влизат сръбските войски. След Втората световна война Титовият комунизъм дава "автономия" на този нещастен край – прозрачен параван за постепенната му албанизация и ислямизация.

Албанският сепаратизъм надига отново глава още през 80-те години, а по време на гражданската война в бивша Югославия лидерите му откриват големия си шанс. Откриват го в блестящите планове на Чичо Сам, който междувременно е поел в ръцете си цялото тесте карти на балканската политика и ги раздава както му хрумне и на когото му хрумне. При това обаче той се ръководи от няколко прости принципа. Първо, от Балканите трябва да се изгони Русия, а това значи, че потенциалните й съюзници – православните народи – трябва да се обезкървят и подронят максимално, а държавността им да се превърне в развалини. Второ, друг един потенциален конкурент – новопоявилият се Европейски съюз – трябва да се обезкървява също, да се държи постоянно под напрежение, в шах. Най-удобно е това да се прави чрез нещастните Балкани – южния фланг на Европа, където винаги могат да се сеят раздори и кръв.

Ето така се стигна до невероятния факт, че в края на цивилизования ХХ век най-голямата световна сила, която се води уж за стожер на цивилизацията и прогреса, подкрепи една грозна, мътна терористична сила, оплескана с кръв от главата до петите, каквато е албанската АОК, засипа с бомби една мирна европейска страна, която защитаваше териториалната си цялост срещу сепаратистите, и я принуди да отстъпи пред грозната мутра на ислямизма и терора. Днес Косово е туморът на Балканите, едно раково образувание, средище на международната престъпност, наркотрафика, търговията с хора. Там управлява мафията. За взривяваните православни светини, храмове, манастири няма какво и да говорим – мигар цивилизованият свят днес се интересува от подобни дреболии. Този именно раков тумор недалеч от нашите граници ще получи скоро статуса на държава.

Мнозина у нас наблюдават с безразличие и дори злорадство трагедията на Косово и на Сърбия. Но въпросът не е в потъпканите национални чувства на сърбите, които са си в края на краищата техен собствен проблем, а в това, че същата съдба може да сполети всички ни. Все едно кокошките в двора да се радват всеки път, когато някоя тяхна сестра умре под ножа – "добре направи стопанката, като изпрати тая нахалница в тигана!" – без да се замислят, че тиганът ще бъде и тяхна неотменима съдба. Косово е опечено – да се готви Македония. Та нима не знаем, че анклави, подобни на Косово, има вече отдавна и на българска земя – в Родопите и на други места – и чакат само едно кимване на Чичо Сам, за да се задействат. Всичко това не са случайни дела на случайни хора, а брънки на голям, неумолим исторически процес: реислямизацията и реосманизацията на Балканите. С американска благословия той ще се развихри бурно през новия ХХІ век.

А трагедията на балканските народи е част от голямата трагедия на православните народи и на Източна Европа като цяло. Откак Горбачов и Елцин ни предадоха, ние сме беззащитни пред нашите врагове. Подлъгахме се вкупом от фалшиви примамки, лъжливи идеали и обещания – и сега сме в лапите на вълка, в самата му вълча паст.

Защото дори и самият Чичо Сам с цялата му озъбена сила е само маша в ръцете на юдините, антихристиянски и антихристови сили, които управляват света. А и те, от своя страна, са маша в ръцете на незримите духовни врагове на човешкия род, които мечтаят за неговата гибел.