Виновните

„Всички за всичко сме виновни”, каза навремето Достоевски. Дали това са думите, дали това е авторът, вече не помня. Но в онези младежки години, когато ги прочетох, се поядосах, че и на мен ми приписват неща, които не съм извършила. И наистина, откъде-накъде ще съм виновна за това, че хората умират от различни болести, затова че природата и цялото творение страда и погива, затова че има бедни, или че деца стават наркомани и умират едва ли не в младенческа възраст. Какво общо имам аз с това, че пътищата на България заприличаха на кланица, а в училищата учители и ученици не са сигурни дали ще се приберат днес живи у дома?

Че в болниците никой пет пари не дава за никого, а най-вече за болните, а защо не и за лекарите! Че съседът от нашия етаж се застреля с ловна пушка в гората, а онова скромно момче от 14-тия още преди десет години се хвърли под влака за София? Така и не разбрахме защо. И че през ден намирам спринцовките на наркомана от 6-ия апартамент на стълбището, което вече заприлича на операционна, но когато се разминаваме с нещастника по асансьорите всеки път извръщам глава. Какво съм виновна, че светът се препълни със страдание и болка? Какво общо имам аз с това?

Минаха години. Отговорите замениха въпросите, които ме измъчваха. Но от това не ми стана по-добре. Защото отговорите взеха да ме дразнят дори повече от въпросите. И защото разбрах, че когато човек се превърне в консуматор и започне да живее единствено за себе си, когато потъне в самодоволство и самодостатъчност, когато не се интересува от света около него, става виновен за всичко и за всички. Дали със своя егоизъм и аз не съм допринесла природата и творението да страдат и погиват; та нали искам да ми е топло, нали искам да ми е светло, нали искам хладилникът ми да е пълен. А това не става без жертви, защото „имането у мен” е скачен съд с „нямането у друг”. Нима не съм подминавала с безразличен поглед пушещите по улиците деца, когато съм можела да им кажа две думи за цигарите и как се отказват, когато вече стане късно. Дали не съм шофирала агресивно и умело, притискайки и унижавайки другите водачи, защото моята кола е по-мощна и рефлексът ми – по-добър? Кога съм посетила болен в смърдящите български болници и съм оказала милост някому там? (Та аз дори на свижданията на близък едвам издържам и бързам да си тръгна…) Дали не съм гледала безучастно, когато налагат някого на улицата, защото ме е страх и на мен да не ми сторят същото?

Както се вижда, отговорите не са по-добри от въпросите. И сега вече думите на Достоевски, или на когото там бяха, не ми се виждат странни. Сега вече знам, че и аз нося вина „за всичко и за всички”. Че бремето и на моя грях се стоварва върху всички и всичко около мен и най-вече върху мен. А който не вижда себе си така, нека пръв хвърли камък върху мене!

Оня ден, докато разчиствах вехториите у дома, попаднах на една руска книга и в нея открих следната истинска история, която прилагам по-долу. Това е викът на едно руско момиче, но би могло да е викът на което и да е съвременно момиче от която и да е точка на планетата Земя. И понеже наистина е вик, който иде от сърцето, нека изпълним нейното желание и нека го чуят повече хора.

Аз мисля, че казах достатъчно. Сега нека Олга довърши моя разказ, тъй както всъщност аз започнах началото на нейния.

Уважаема редакция!

Пиша ви, защото вие все още не сте се отказали да се занимавате с такива като нас. Моля да напечатате писмото ми. За мен е важно то да бъде прочетено от младите хора – момичета и момчета. Искам да им кажа някои работи, за да се замислят и да се осъзнаят. Защото аз и другите от моята среда също не разбирахме по-рано много неща.

Казвам се Олга и съм на 18 години. Ще премълча фамилното си име… Вече от две години съм болна от СПИН. В болницата не съм сама, тук приятелите и приятелките ми са все такива като мене. Сега на всичко гледам по-иначе, не като преди.

Защо вие, възрастните, хвърлихте „под влака” нас, вашите деца? Защо ни прегазихте със секс, порнография, наркотици? Ние бяхме още деца, а „татковците” вече ни опипваха в леглото. „Майчиците” пък получаваха пари за своите деца. Вие, вие сте виновни за нашите болести и нашата смърт! Искате „разкрепостеност”, „разпуснатост”, „свобода”. Рекламирате „обратните”, поощрявате „порнографията”. Проповядвате „свободните връзки”, афиширате режисьорите-хомосексуалисти. Вие лелеете всичко това, удовлетворявате своето беснуване. А ние умираме!

Ние бавно умираме и не трябва да се лъжем, че нищо не се е случило с нас, че ще бъдем живи… Ние няма да имаме любов, няма да имаме семейства, няма да родим деца. Разбирате ли изобщо, какво става с нас, поколението, което идва след вас?!

Ние сме още живи, а все едно че ни няма. Лишиха ни от детство и ни отнеха бъдещето. Когато срещна на улицата възрастни хора или видя старци и старици, ме обхваща непонятно чувство, което не зная как да опиша. В него има обида, злост, безизходност, страх, завист, безсилие и невъзможност нещо да се поправи или да се промени. Защото вече е късно! Ние не знаехме какво значи любов, не знаехме що е „срам”, „нравственост”, „позор”. Всички тези думи вече си отидоха от училищата, от живота. Но вие ги знаехте?! Ето, вие доживяхте до 70 години, до 80 години, че и повече, а ние няма да изкараме толкова! Ние ще умрем млади! Защо? За какво? Четирима мои приятели, довчерашни ученици, вече умряха. В моргата лежат студени. Едни други вече се погребваме…

Защо не ни предупредихте с вашия „безопасен секс”? Ние искахме да живеем! По-добре ниви да оряхме, трактори да карахме, отколкото сега да умираме от СПИН, облечени във вносните си дрехи. СПИН-ът и сифилисът станаха за младите хора нещо като хрема.

Аз се боях от мъжете, сега от нищо се се страхувам, сега всичко ми е безразлично. Нека те да се страхуват от мен, а ако „се поотпуснат”, ще получат за това „награда”… Ние бяхме мънички, не знаехме как се раждат деца, мислихме, че ги намират в чашките на цветята или че ги донася щъркелът. О, да можеше по-дълго време да си стоим в неведение, вярвайки, че наистина щъркелът донася децата!

А вас никой няма да съди за нас. Та нали не сте убили собственоръчно никого от нас. Само ни разваляхте, развращавахте с вашите „картинки”, с вашите „произведения”. Идвахте в училищата и, уж загрижени за нас, ни „отваряхте” очите колко „добре” би било да вършим „онези работи” не по мази и сутерени, а „цивилизовано”, като за целта ни прожектирахте филми и раздавахте брошурки. Такива насилници като вас сега не ги съдят, сега тях ги поощряват, вкарват ги във властта. И вие продължавате да вършите същите неща с други деца, по-малки от нас.

Престанете!

Ах, колко щях да съм днес благодарна на този, който би изтръгнал навремето цигарата от ръката ми, би ме „сгрял” с коприва отзад тогава, когато още можеше да бъда спасена, когато още можеше да бъда измъкната изпод „колелата на влака”!
Помогнете на тези, които милеят за своя народ да прекратят това, което става навсякъде из нашата страна! Помогнете да се прекрати това безумие! Приемете закони и забранете порнорекламите, порнолитературата, филмите, наркотиците, водката. Ние погиваме, но и вие – също!

Кой кара влака? Пияниците, „обратните”, „свободните” от срам и отговорност?! Ние сме под тях… И те минаха през нас. Свършено е!

Предговор и превод от руски: Десислава Главева